— Познавам тази къща! — извиках, когато видях ренесансовата кула и пиластрите. — Това е Касълторп Хаус!
Джери действително беше в мазето в къщата на Реджиналд, но когато пристигнахме там, се установи, че съвсем скоро той сам щеше да успее да се освободи. Фицджон го бе приковал за стената с една доста дебела верига, но за безкрайно облекчение на Джери, при последното си посещение предишната вечер му бе оставил голяма пила.
— Той каза, че ще ми отнеме време до утре сутринта да изпиля веригите — обясни Джери, след като за хиляден път се наложи да се закълне на плачещия му от радост дядо, че е добре.
Като изключим мръсотията по него и факта, че седмици наред не бе виждал слънчева светлина, той се чувстваше учудващо добре. Фицджон го бе навестявал на всеки три дни и му бе оставял храна.
— Най-лоша бе тъмнината — разказа ни Джери. — Поисках да ми остави и свещи, но той отвърна, че най-вероятно ще подпаля всичко. Но всеки път ме уверяваше, че скоро ще мога да се прибера вкъщи и че дядо е добре.
Отне ми известно време, докато осмисля всичко. Имах много материал за размисъл, дори когато всички отново се качихме в каретата. След като оставихме мистър Стивънсън на Джеймс Стрийт, продължихме с мистър Скот и Джери към Бонд Стрийт. Джери бърбореше, без да си поеме дъх, сякаш се бе скъсала язовирна стена. Седмици наред не бе имало с кого да си поприказва и сега явно изпитваше непреодолима потребност да навакса. Той зададе хиляди въпроси, тъй като искаше да знае какво се бе случило по време на пленничеството му, като непрестанно вмъкваше в разговора как се бе чувствал в подземието.
— Веднъж мистър Фицджон ми донесе печени бадеми. А друг път едно голямо парче шунка. Той каза, че момчетата на моята възраст все още са в процес на растеж.
— Може би все пак Фицджон не е бил такъв негодник! — рекох колебливо, когато Джери замлъкна за миг, за да си поеме дъх.
— Никой не е твърдял, че е такъв — каза Хосе. — Много малко от нас са наистина зли. Просто някои от старите са… прекалено дълго на този свят. Животът не може да им предложи нищо повече от това, което вече са имали. Това води до саморазрушителни действия. Наблюдават се промени в същността им. Мания за величие, жажда за мъст, стремеж към признание. И разбира се, към това се прибавя и дилемата на безкомпромисния играч.
— Каква е тази дилема? — попита Джери.
— По-добре да умреш, отколкото да се предадеш — обясни дядо му.
Това бяха първите думи, които мистър Скот произнасяше, откакто отново се бяхме качили в каретата. Старият книжар изглеждаше ужасно. Очите му бяха хлътнали, лицето му бе бледо. Но погледът му беше ясен, гласът му спокоен. Откакто бяхме намерили Джери, цялото му напрежение се бе изпарило. Чувствах колко силно се тормозеше от факта, че замалко не се бе превърнал в убиец, но предполагах, че при необходимост нямаше да се поколебае отново да го направи. Любовта можеше да накара хората да убиват или да вършат други ужасни неща, без значение какво щеше да се случи с тях самите.
Когато спряхме пред книжарницата, за да слязат мистър Скот и Джери, старият книжар се обърна към нас.
— Благодаря — рече той.
И нищо повече. След това се подпря на раменете на внука си и закуцука към дома си. Джери го придружи вътре, след което се върна при каретата. Слабото лице под червената коса изглеждаше решително.
— Дядо каза, че се налага да останете.
— Още известно време — потвърди Хосе.
— Колко точно?
— Може би около седмица.
— Къде ще живеете?
— На Гросвенър Скуеър. — Двамата със Себастиано го изрекохме заедно.
Хосе повдигна веждата над здравото си око, но не възрази.
— Значи, няма причина утре да не се явя на работа, както обикновено — заяви Джери с твърд глас.
— Има, и още как! — възмути се Себастиано. — Ти преживя ужасни седмици и трябва да си починеш. Най-малко три дни. Тогава отново можеш да се върнеш на работа. Мисля, че двамата с лейди Ан с удоволствие ще се разходим из провинцията, за да се възстановим от трудностите през последните дни. Например в Брайтън, казват, че било красиво там.
Джери засия.
— Много е красиво.
— Значи, сме единодушни по въпроса. Лека нощ, Джери.
— Милейди. Милорд. — Той докосна шапката си, ухилен, след което изкачи на бегом стъпалата към книжарницата и изчезна в къщата.
Хосе даде знак на кочияша да потегли, след което се обърна към нас и се усмихна леко.
— Е, как се чувствате двамата, след като всичко вече приключи?
— Вече почти нормално. Като изключим някои дреболии. — Себастиано издърпа с отвратена физиономия перуката от главата си и обемистите изкуствени гърди от деколтето на балната си рокля. — Не разбирам как могат жените да се разхождат наоколо с тези големи неща. При това тези тук са просто от памук.