Когато се огледахме за Хосе, установихме, че той не бе дошъл с нас. Бе отворил портала за нас, а самият той бе останал там.
— Той каза ли ти нещо? — попитах аз.
Себастиано поклати глава. По лицето му прочетох, че си мислеше същото като мен. Дали това не беше сбогуване завинаги? Толкова бързо и без думи като при Джери?
На път за хотела гърлото ми отново се бе свило. Толкова много се бях радвала да се прибера вкъщи, но изведнъж се чувствах празна и изнемощяла. И някак си… осиротяла.
Взехме ценните си вещи, прибрахме чантите си от шкафчето за съхранение на багаж и се преоблякохме в тоалетната на гарата. След това отидохме в едно заведение за хранене, хапнахме по нещо и заредихме батериите на телефоните си, за да можем да прегледаме пропуснатите обаждания и съобщения. За наше учудване, почти нямахме такива, защото — това беше истинска изненада! — в настоящето бяха изминали само няколко часа, въпреки че не се бяхме върнали през лунен портал. Бяхме се завърнали в деня на нашето заминаване. Това трудно можеше да се разбере и ни накара да потънем в продължителни разсъждения.
— Тази машина, която Хосе и Стивънсън конструираха, изглежда, може това-онова — рече Себастиано. Прозвуча така, сякаш в мислите си беше на километри разстояние.
— Явно с нея може да се наглася точното време на завръщането — отвърнах също толкова разсеяно.
Също толкова разсеяно изпратих на Ванеса снимка, направена с телефона ми, на годежния ми пръстен, в резултат на което получих есемес, пълен с ликуващи човечета и сърчица, заедно с новината, че приятелката ми е разкарала Мануел и сега нямаше да пътува за Ибиса.
Все още потънали в мисли, със Себастиано пътувахме с влака до Хийтроу, откъдето искахме да хванем следващия самолет до Венеция. Докато слизахме, видях на перона да чака някой, който бе невъзможно да е тук. Заковах се на място със зяпнала уста, така че Себастиано, който ме следваше плътно, се блъсна в мен.
— Какво, по дяволите…
Джери ни бе забелязал и ухилен до уши, тръгна към нас.
— Ето ви и вас! — Както винаги, червената му коса стърчеше на всички посоки, но не от само себе си, а защото я беше оформил с гел. Носеше кецове, панталон със смъкнато дъно и джобове на крачолите, а отгоре марков суитшърт. Със себе си водеше и куче, което веднага щом ни съзря, опъна каишката си и залая радостно.
— Сизифус? — запелтечих аз.
Кучето бе поне четири пъти по-голямо от кутрето, с което се бях сбогувала, но то щастливо заблиза ръката ми, махайки с опашка.
— Не е възможно да си тук — рече Себастиано на Джери. — Освен ако не си потомък на един Джереми Скот, на когото буквално си одрал кожата. — Той подробно огледа Джери. — Като изключим това, че изглеждаш с около пет години по-стар.
— О, но това съм аз самият. И годините са шест. — Джереми ми връчи кучешката каишка и кавалерски взе багажа ми. — Дай да го нося, изглежда тежко. О, това книги ли са? — Той надникна в чантата. — Наистина. Байрон и Остин. Хей, това са първи издания, нали?
— Аз ще нося багажа. — Себастиано незабавно му отне чантата и я преметна през рамо, въпреки че достатъчно се бе натоварил с раница, куфар на колелца и лаптоп чанта.
— Бихте ли престанали с това? — намесих се аз. Тотално объркана, галех порасналия така изведнъж Сизифус, който дишаше бързо с изплезен език. — Сега наистина бих искала да разбера как се озова тук, Джери!
— По същия начин като вас — ухилено отвърна Джери.
— Но ти си роден в миналото! Невъзможно е да пропътуваш в бъдещето!
— Прилича ли ви на невъзможно? — Джери се отправи с маршова стъпка към залата за излитащите полети и ние го последвахме. — От три години съм тук — продължи той. — Е, да, отне няколко години, докато Хосе и мистър Стивънсън успеят да настроят машината.
Себастиано го зяпаше невярващо.
— Искаш да кажеш, че Хосе и Стивънсън са успели някак си да конструират машина на времето, с която може да се пътува в бъдещето?
— Ами аз съм тук, нали така? И кучето също. Значи, е възможно. Хосе каза да ви посрещна тук и да ви предам най-важното, защото той самият в момента няма време. Той се размотава в 2097 година, в момента там има някакви проблеми. — Джери спря пред една аптека. — О, само за момент, за малко ще вляза да купя на дядо болкоуспокоителни. Кракът му го мъчи от време на време.
Джери изчезна в аптеката и Себастиано зяпна подире му.
— Може да носи болкоуспокояващи в миналото? Това е доста… иновативно. А онзи стар едноок негодник се размотава в бъдещето. Не мога да повярвам!
— Струва ми се някак си сюрреалистично — казах аз. — Може би страдаме от нещо като колективна халюцинация.