От сутрин до здрач бяхме навън. Понякога вървяхме пеша, друг път ползвахме метрото или пък пътувахме с червените двуетажни автобуси. Биг Бен, „Тауър“, „Пикадили Съркъс“, „Ковънт Гардън“, „Хародс“ (невероятно колко много луксозни стоки, струващи над десет хиляди лири, може да бъдат събрани в един-единствен универсален магазин!). Разбира се, разходихме се и до Лондонското око, откъдето се насладихме на спираща дъха гледка, която въпреки прекомерно високата такса си струваше. Спестихме си „Мадам Тюсо“, но затова пък си позволихме посещение на „Лондонската тъмница“, неповторимо място на ужасите, което пресъздаваше миналото на Лондон с пожарите, плъховете и изглеждащите като истински болни от чума.
Когато вечерта на втория ден се прибрахме в хотела след разходка по Портобело Роуд, вече ни очакваха. Хосе се беше върнал.
Той имаше изтощен и напрегнат вид и изглеждаше някак си странно умислен. Без излишно увъртане, тикна в ръцете ни камара старинни дрехи и обясни, че мисията ни започва утре сутринта.
— Ще се срещнем утре в девет на Трафалгар Скуеър до Колоната на Нелсън с мистър Стивънсън. Бъдете точни.
— Кой е мистър Стивънсън? — попитах аз.
— Един инженер — отвърна Хосе кратко, както винаги.
Не изглеждаше така, сякаш гореше от желание да ни разкаже подробностите.
— Добре ли си? — поинтересува се Себастиано, когато Хосе се накани да отиде в стаята си, без да ни даде каквито и да е други обяснения. — Нещо особено ли се е случило? Изглеждаш направо капнал от умора.
— Наистина съмкапнал. И затова сега спешно се нуждая от сън. Ще се видим утре в девет при Колоната на Нелсън. — С тези думи Хосе ни обърна гръб.
На следващата сутрин станахме рано, набързо закусихме и се преоблякохме за пътуването. Дрехите, които Хосе ни беше дал, бяха отново от 1813 година, точно както и тези от предишната ни задача. С тази разлика, че роклята, която носех по време на мисията при мистър Търнър, в сравнение с тази, която сега бях получила, бе като евтин парцал.
Този път Хосе ми бе донесъл нежнолилава рокля в стил ампир с бродирани бухнали ръкави и леко гълъбовосиньо манто с големи ревери — и двете невероятно елегантни и многократно по-скъпи от всичко, което до този момент бях получавала при пътуванията си във времето. Тоалетът ми се допълваше от шапчица със сатенени цветчета, чиито панделки се завързваха под брадичката, както и от ботушки от приказно мека кожа. Хосе бе помислил дори за аксесоари: страхотна малка кесийка, която изпълняваше ролята на дамска чанта, цветово съчетана със сатенените цветчета на шапката, и чадърче за слънце с къдрички по ръба. Роклята, мантото и ботушките ми пасваха като излети — Хосе притежаваше списък с точните ми размери. След като два-три пъти ми се наложи да пътувам в миналото с прекалено къси, тесни, дълги или големи дрехи, бях настояла за облекло по поръчка за следващите мисии, каквото винаги получаваше и Себастиано.
Въртях се на всички страни пред огледалото в хотелската стая и имах чувството, че съм главна героиня от някой роман на Джейн Остин.
— Този път Хосе показа истински вкус — казах на Себастиано, който в този момент излизаше от банята.
— Определено — съгласи се той и застана до мен, така че да мога да го видя в огледалото.
Долната ми челюст увисна.
— Леле!
Не можех да откъсна поглед от отражението му в огледалото. Себастиано носеше плътно прилепнал светъл панталон, който бе прикрепен с гамаши за лъснатите обувки, както и нещо като фрак от мек тютюневокафяв плат. Между реверите му се подаваше риза с висока яка и снежнобяло шалче.
Себастиано изтупа една невидима прашинка от безупречния плат на ръкава си, след което закопча жакета си и си нахлупи истински, блестящ черен цилиндър.
— Леле! — повторих аз. — Невероятно! Изглеждаш като истински мистър Дарси!
Той въздъхна.
— Какво ли не правя за тази работа!
Преди да потеглим, освободихме стаята. Ценните си вещи оставихме на съхранение в сейфа на хотела, а останалия багаж депозирахме в шкафче на гарата. От там си взехме такси до Трафалгар Скуеър. Въпреки ранния час там вече цареше обичайното оживление. Със старовремските ни костюми почти не се откроявахме, тъй като просторният площад бе предпочитана сцена за всевъзможни артисти и мимове. Човек постоянно се натъкваше на някой предрешен, който изнасяше представление на безбройните туристи.
Както бе уговорено, чакахме до колоната, на мястото където се намираше времевият портал. Себастиано свали цилиндъра и прокара пръсти през косата си, след което извади тежък златен джобен часовник и отвори капачето му.