Загубих съзнание, но само за кратко, което познах по това, че все още стоях на краката си, когато се свестих, подкрепяна от Себастиано. Той притискаше бузата си към моята.
— Всичко наред ли е?
— Хм, не знам — измърморих. Обикновено пътуванията в миналото предизвикваха при мен главоболие, но този път беше поносимо. — Наред е — добавих.
Беше нощ. Вече не се намирахме на Трафалгар Скуеър, а на една безлюдна странична уличка, вероятно съвсем близо до площада. Понякога човек се приземяваше малко встрани от порталите, на място, където нямаше нежелани свидетели. Като се изключеше мъждукащият фенер на близкия ъгъл, беше тъмно. Улицата бе осеяна с къщи, но навсякъде капаците на прозорците бяха затворени.
До нас върху паважа лежеше мистър Стивънсън. Заради скока във времето той бе изгубил съзнание и в момента идваше на себе си.
— Какво се е случило с мен?
Хосе му помогна да се изправи на крака.
— Получихте пристъп на слабост.
На мистър Стивънсън, изглежда, това му се стори напълно нормално.
— О, наистина ли? — Той разтърка слепоочието си. — Колко хубаво, че сте били наблизо, за да ми се притечете на помощ. Благодаря ви, сър.
— Най-добре веднага се приберете вкъщи — посъветва го Хосе. — Нали ви е известно, че живеете на Джеймс Стрийт?
— Разбира се — рече мистър Стивънсън уверено. — Живея там вече от много години.
— С удоволствие ще ви придружим, сър — предложи Себастиано любезно. — За всеки случай, ако все още се чувствате замаян.
Мистър Стивънсън го изгледа объркано.
— Как беше вашето име? — Сбърчи чело. — Струвате ми се познат, както и младата дама, но не си спомням при какви обстоятелства сме били представени един на друг.
Хосе ни представи с непоклатимо спокойствие.
— Младият господин е лорд Фоскари. Себастиан Фоскари. А младата дама е негова сестра, лейди Ан. Двамата живеят на Гросвенър Скуеър.
Ъъ? Лорд и лейди? Иживеехметук? Ченето ми увисна. Видимо Себастиано запази спокойствие, но усетих яростното му изумление.
Мистър Стивънсън ни удостои със слаба, тъжна усмивка.
— Приятно ми е. Джордж Стивънсън. Приемете благодарностите ми за предложението, но наистина не е нужно някой да ме придружава. В състояние съм да измина сам краткото разстояние до вкъщи. Освен това бързам. Работата ме чака. В момента се занимавам с важен физичен експеримент, който не търпи отлагане. До скоро, тогава. Милейди, милорд.
След кратък поклон към мен и Себастиано той се отдалечи забързано, без повече да се обърне. Той бе изпълнен от стремеж за действие и явно и без чужда помощ знаеше съвсем точно по кой път да тръгне. Бе подхванал втория си живот с изумяваща естественост и до смъртта си никога нямаше да заподозре, че идва от бъдещето.
— Готово — рече Хосе. Той изчака мистър Стивънсън да се отдалечи достатъчно, за да не може да ни чуе, и се обърна към нас. Черната превръзка на окото му сякаш поглъщаше слабата светлина наоколо. — Дължа ви обяснение.
— Определено — отвърна Себастиано.
Въпреки че гласът му звучеше овладяно, напрежението му бе очевидно.
— Вие двамата имате задача за изпълнение тук.
— Това вече ни бе ясно. Каква?
— Не мога да ви кажа.
О, по дяволите! Беше една отонезизадачи, при които не научаваш предварително за какво става въпрос, защото това е единствената възможност изобщо да бъде изпълнена. С други думи: нещо много неприятно щеше да се случи скоро тук и двамата със Себастиано трябваше да го предотвратим. В противен случай бъдещето безспорно щеше да се промени към лошо. В най-лошия случай целият град можеше да потъне в развалини, както замалко не се бе случило с Венеция и Париж, ако в точното време не бяхме предприели точните мерки.
За успеха и на двете мисии беше от съществено значение, че не знаехме какво е събитието, което трябваше да предотвратим. Изглежда, съществуваше взаимодействие между интуицията и вероятността, в резултат на което нещата се развиваха по-скоро към лошо, когато човек знаеше прекалено много за причинителя на събитието. Веднъж Себастиано се бе опитал да ми обясни този принцип, но тъй като използва думи катодетерминизъм, предопределение и самосбъдващо се предсказание, не успях да проследя мисълта му.
— Колко лошо е положението? — попита Себастиано.
— Много лошо. Трябва да действаме на различни нива във времето, затова не мога да остана тук. До голяма степен вие двамата ще трябва да разчитате на себе си. Ще се върна възможно най-бързо, но на първо време ще се наложи да се справяте без мен.