— Някакъв съвет от къде да започнем?
— Разполагате с къща и подходяща самоличност. Кои и какви сте, вече знаете. Всичко е уредено.
— Може ли да си малко по-конкретен?
— Оставил съм ви кратки напътствия.
— Къде? И какво пише в тях? — попитах с надигаща се в мен паника.
— Сами трябва да разберете. Ако ви издам прекалено много, цялата мисия ще бъде застрашена. Това, което ще се случи, ще се случи и ако имаме късмет, ще си извадите правилните заключения.Надявам се, че ще го направите.
Явно нямаше да сподели с нас нищо повече от тези потайни загатвания. Той изсвири тихо с уста и иззад ъгъла веднага се появи една фигура, която се приближи и се оказа, че това е червенокосият пратеник Джери.
— Да започваме — рече момчето директно.
— С какво? — попитах, схващайки трудно.
— С пътуването — отвърна Джери. — С каретата. Намира се зад ъгъла. Ще ви откарам до Гросвенър Скуеър.
Разтревожена, погледнах към Хосе, но на мястото, на което стоеше допреди миг, нямаше никой. Нощта го бе погълнала като сянка.
Каретата беше различна от тази при последното ни идване. Беше лакирана в черно и към нея бяха впрегнати двойка породисти черни коне. Кичозен герб украсяваше външната стена и когато попитах Джери какво означава, той ми обясни, че това е семейният ни герб.
След което ни разказа, че Фоскари са стара уважавана аристократична фамилия от Лондон с плантация в Западните Индии.
— Западните Индии? — попитах изумено. — Защо пък точно там?
— Защото от там идва захарта. От плантациите. Двамата с брат ви идвате от точно такъв захарен остров.
— Явно с това иска да каже, че сме нещо като захарни барони — рече Себастиано.
Това ми се струваше прекалено измислено, но според Джери бе необходимо да сме подплатени с подходяща предистория, защото ще ни е от полза. За какво, той не знаеше, но сигурно скоро сами сме щели да открием.
Хосе бе съчинил доста пъстра история за нас (която вероятно бе разпространил из целия град чрез незнайните си магьоснически трикове) и сега Джери ни разказа подробностите.
— А няколко неща измислих лично аз — гордо ни обясни. — Например, че имате много черни роби, които трябва да се трепят за вас на полетата със захарна тръстика.
— Ненавиждам робството — възразих, но изглежда, това изобщо не притесни Джери.
— А защо сме се върнали в Англия? — попита Себастиано.
— Искате да омъжите сестра си. За някой тип, който е добре подплатен и има добро родословно дърво. А и вие самият искате да си намерите булка.
— Не съм сигурен, че това ми харесва — казах бавно. — И това ли беше твоя идея, Джери?
Той кимна с блеснали очи, след което отвори вратичката на каретата и ми подаде учтиво ръка, за да се кача.
— Заповядайте, милейди.
Качих се в каретата и Себастиано ме последва.
— Яко, нали? — казах, след като Джери затвори отвън вратичката. — Имаме сисемеен герб.
— Да не забравяме и къщата на Гросвенър Скуеър и плантацията на Антилите — допълни Себастиано, докато каретата рязко потегляше.
— Мислех, че плантацията е в Индия? — попитах аз.
— Не, в Западните Индии е. Или за да сме по-точни, на Антилските острови. А те не се намират в Индия, а в Атлантическия океан пред бреговете на Америка. Когато по време на експедицията си Колумб стигнал до тях, той си е мислел, че е открил пътя по море до Индия, и така погрешка е възникнало името Западни Индии. А всъщност е открил Карибите. Куба, Ямайка, Хаити и така нататък.
Аха. Ето че отново научих нещо ново.
— Вероятно ние сме от остров Барбадос — продължи Себастиано, — който от XVI век принадлежи към Британската общност. Ако някой те попита, живели сме на Барбадос.
Мен по-скоро ме вълнуваше един друг въпрос.
— Този Джери има богата фантазия. Много ми се иска да разбера откъде му е хрумнала идеята, че си търсиш съпруга.
— Можеш да го попиташ.
— Определено ще го направя.
Каретата трополеше през нощния Уестминстър към Мейфеър по широки, осветени от фенери улици, покрай изискани градски къщи и аристократични, обградени със зидове имения. Сцената ми се струваше някак си нереална, позната и в същото време съвсем различна. В крайна сметка Лондон отпреди двеста години доста се различаваше от модерния град, дори и само заради липсата на коли и автобуси, а шумът от трафика се ограничаваше единствено до потракването на няколко карети и каруци.
След кратко пътуване стигнахме до един голям площад. Жилищните сгради бяха групирани около наподобяващия парк кръгъл площад, отделен с ограда от ковано желязо. Опитах се да игнорирам слабия сърбеж, който се обаждаше на тила ми. Дали някой не се криеше там в храстите? Може би уличен разбойник, който ни наблюдава и преценява шансовете си за успех?