Каретата спря пред луксозно изглеждаща къща с изнесена напред козирка на покрива, подпряна с колони. Украсен със старинна арабеска фенер хвърляше слаба светлина върху фасадата. Джери отвори вратичката на каретата и ние слязохме. В същия момент някой отвори входната врата и на фона на жълтеникавата светлина от фенера се открои мъжка фигура. По всичко изглеждаше, че вече ни очакваха.
— Кой е това? — попитах шепнешком Себастиано.
— Нямам представа. Кой е това, Джери?
— Мистър Фицджон.
— А кой е мистър Фицджон?
— Ами икономът.
Икономът беше около четиридесетгодишен, облечен в достолепно черно. Тъмната му коса бе гладко сресана с помада. Имаше грижливо подстригани бакенбарди и тъжни очи. Изразът на лицето му, както и цялата му стойка излъчваха меланхолия. Щеше да е идеален за погребален агент.
— Позволете да ви приветствам за добре дошли във Фоскари Хаус. — Дори и намек за усмивка не се появи върху ъгълчетата на устата му, когато церемониално се поклони пред двама ни със Себастиано. С обиграно движение ми помогна да сваля мантото си и пое жакета на Себастиано.
Сърбежът престана, отново само фалшива аларма.
Впечатлена, се огледах наоколо. Фоскари Хаус. Невероятно! Притежавахме къща, кръстена на нас! (Е, всъщност само на Себастиано, но и без това да имаме еднаква фамилия бе само въпрос на време, все някога със сигурност щеше да ми направи предложение.)
— Ще откарам каретата под сайванта.
Мистър Фицджон му подхвърли една монета.
— За усилията ти.
— Благодаря ти, Джери — добавих аз.
Последвахме иконома в облицовано с висококачествено дърво фоайе. Много ми се искаше да разбера какво е сайвантът и също така живо ме интересуваше дали мистър Фицджон бе посветен в цялата история, но това бяха само два от около хилядата въпроса, за чиито отговори копнеех.
За щастие, Себастиано веднага зададе няколко от тях.
— Как точно получихте този пост, мистър Фицджон?
Икономът изглеждаше учуден.
— Бях назначен от вашия довереник господин Скот.
Аз се прокашлях и се престорих на глупава блондинка, което в случая не ме затрудни особено.
— Никога не си ми разказвал за мистър Скот — казах на Себастиано. — Кой е той и с какво се занимава?
Себастиано влезе в роля не по-зле от мен. Той се престори на отегчен и махна с ръка към мистър Фицджон.
— Вие й обяснете.
— Разбира се, милорд. — Икономът послушно се обърна към мен. — Господин Скот е дядото на Джери — осведоми ме той с такъв тон, сякаш разговаряше с малко дете. — Той притежава книжарница на Бонд Стрийт. Като довереник на негово благородие, мистър Скот се зае с всички приготовления, така че нищо да не ви липсва по време на вашия престой в Лондон. Това включваше назначаването на подходящ персонал и набавянето на всичко необходимо. — Устните на мистър Фицджон леко се разтеглиха, което явно трябваше да изобрази нещо като усмивка. — Позволете ми да изразя надежда, че ще заварите всичко в къщата точно според вашите представи. След досегашния ви живот в тропиците се надяваме, че тук няма да чувствате лишения от каквото и да било естество.
За лишения и дума не можеше да става, дори напротив. В многораменни свещници по стените горяха ароматни свещи и потапяха всичко наоколо в живописна светлина. Скъпи маслени картини в рамка, масивен стоящ часовник, тежки сатенени завеси, полиран мраморен под — чувствах се като в сериала „Имението Даунтън“, но сто години по-рано. Липсваше само прислужницата.
Точно в същия миг, в който си го помислих, една врата се отвори. Жената, която влезе, бе горе-долу на същата възраст като иконома и носеше колосана престилка над дълга до глезена сива рокля. Косата й бе силно опъната назад и покрита от също така колосано боне. С мършавата си фигура и измъчено лице изглеждаше така, сякаш в живота й нямаше много поводи за веселие.
— Това е съпругата ми — каза мистър Фицджон. — Тя ще ви служи като икономка. Пенелопи, моля, придружи господарите до покоите им на горния етаж.
Мисис Фицджон се поклони, което много ме притесни, тъй като бе два пъти по-възрастна от мен. Но тъй като, изглежда, за нея това бе съвсем нормално, предпочетох да си замълча. Тя взе един свещник от стената и ни поведе нагоре по стълбите към първия етаж, където по застлан с килим коридор имаше множество двойни врати.
— Господарската стая. — Тя отвори вратата към стая с камина, ориенталски килими и тапицирани с кожа кресла с висока облегалка. А след като запали лампите по стените наоколо, успяхме подобаващо да се възхитим на обстановката. Господарската стая, изглежда, бе нещо като кабинет, защото вътре имаше плашещо голямо махагоново бюро и огромна библиотека. Върху една помощна масичка се открояваше масивен глобус, а по стените висяха географски карти и медни гравюри.