— Сякаш е пролет! — възкликна Себастиано отчасти развеселен, отчасти недоумяващ.
— Да — отвърнах разсеяно, приковала поглед върху полица, пълна с кутии за шапки.
Бях готова да се хвана на бас, че цветово съдържанието на кутиите пасваше идеално на връхните дрехи. Върху една друга полица имаше обувки, при това много, за всеки повод по няколко чифта. Тънки светли сатенени обувчици, елегантни ботушки с връзки и малки кръгли токчета, както и равни сандали с дълги каишки за връзване, почти като при римските гладиатори. Но да не забравяме и чантичките. Не разбирах много от тези неща, но вероятно тук виждах всичките маркови чанти на тази епоха, взети заедно, само дето не бяха истински чанти, а торбички с връзки, които се носеха на китката и се наричахаретикюлилипомпадур. С бърз поглед обходих целия украсен с панделки, ресни, ширити и перли асортимент. След десетата бройка престанах да броя и се обърнах възхитена към мисис Фицджон, защото тя тъкмо казваше нещо.
— Съжалявам — рекох. — Не слушах внимателно.
— За съжаление, камериерката, която лейди Уинтърботъм назначи, ще пристигне чак утре — търпеливо повтори икономката. — Лейди Уинтърботъм пожела лично да ви я представи и да се увери, че с подбора на гардероба ви е улучила вкуса ви. Разбира се, до пристигането на камериерката по всяко време ще съм на разположение, за да ви прислужвам. — Тя посочи към един гардероб. — Вътре се намира бельото на милейди. — И с един кос, леко засрамен поглед към Себастиано добави: — Но със сигурност негово благородие няма да иска го види.
Аха. Значи, там се намираше финото дамско бельо. Неподходящо за взора на който и да било мъж. Особено пък за този на негово благородие, който трябваше да се съобразява с чувствителната си по-малка сестра.
— По-късно ще го разгледам — казах на икономката.
— Както милейди желае.
Себастиано извади джобния си часовник.
— Вече е почти един. С лейди Ан сме много уморени от пътуването. Смятаме още сега да се оттеглим за сън.
— Но разбира се. С удоволствие ще помогна на милейди при събличането…
Благодарейки, отказах, след което мисис Фицджон поиска да ни остави насаме.
— Къде са вашите и на съпруга ви спални помещения? — осведоми се Себастиано, когато тя бе вече на вратата.
— Два етажа по-нагоре. Разбира се, използваме стълбите за прислугата. И пристъпваме в стаите ви само ако желаете. — Икономката посочи към едно въженце с пискюл до вратата. — По всяко време можете да позвъните за нас.
— Някой друг живее ли в къщата?
Мисис Фицджон поклати глава.
— Готвачката и кухненските помощнички идват само за през деня, както и слугините и лакеите. Що се отнася до камериерката, вие трябва да решите тя къде ще се настани. Горе, в таванските помещения за прислугата, има няколко свободни стаи.
— Утре ще помислим по въпроса — реши Себастиано. — Лека нощ, госпожо Фицджон.
— Лека нощ, милорд. Милейди. — След един последен поклон, мисис Фицджон излезе от стаята.
С шумна въздишка се отпуснах върху леглото. Покривалото ухаеше леко на лавандула, а възглавниците и завивките бяха пълни с пух. Все едно се реех в облаците. Идеше ми на секундата да заспя.
Отнякъде проехтяха ударите на часовник и се почувствах ужасно уморена, въпреки че бях будна едва от няколко часа. След пътуване във времето, понякога човек се чувстваше като след дълъг полет. Протегнах се и се прозях шумно.
Себастиано седна до мен на леглото.
— Какво мислиш за всичко това?
— За стаята и всички онези дрехи? Прилича ми малко на къщата на Барби. Леглото с балдахин, шарените рокли. — Ухилих му се широко. — Но ти определено изглеждаш по-добре от Кен. Още като малко момиченце го намирах за смотан.
— Благодаря. Но всъщност имам предвид цялата тази господарска обстановка.
— Често сме играли роли, когато сме изпълнявали мисии в миналото.
— Да, но никога с такъв бомбастичен замах. Знаеш колко пестелив е винаги Хосе. Този път се е изръсил с цяло състояние. Иконом, икономка, цяло ято прислужници… и собствена къща. И ако правилно съм разбрал, имаме дори конюшня с коне и минимум една карета. Без съмнение, този път залогът е по-голям от обикновено.
— Всъщност Хосе разказа ли ти нещо за мистър Скот? — попитах го. — Или за въпросната лейди Уинтърботъм?
— За нито един от двамата. Този път разполагаме с минимална информация. Всъщност с никаква. И това доста ме притеснява.
Той изрази с думи онова, което през цялото време не ми даваше покой. Нещо в тази мисия бе напълно различно от всеки друг път, но заобикалящата ни обстановка бе само част от разликата.