— Ами веднъж му споделих, че съм почитателка на Джейн Остин. Какво пише той? — Надникнах над рамото му. — Олеле. Та това е направо оскъдно!
— И на всичкото отгоре доста кодирано.
Себастиано прегледа със сериозно изражение кратките и сякаш несвързани бележки, които Хосе ни бе оставил. Бързо ги прочетохме, въпреки катастрофално разкривения шрифт.
Да се държат под око: Мистър Стивънсън и мистър Търнър.
Важно: Мистър Скот.
Участие в празнични приеми — колкото е възможно повече.
Срещи с влиятелни хора и тълкуване на знаците.
— Просто чудесно — казах аз. — Това наистина супер много ни помага.
— Поне знаем с какво трябва да започнем — рече Себастиано.
— И това е? Да потърсим въпросния мистър Скот.
— Не, това ще направим утре. Имам предвид забавяйте мероприятия. С това веднага можем да започнем.
— Веднага? Посред нощ?
— О, предполагам, че и в тази епоха има една камара клубове, където и след полунощ купонът продължава да тече. Но в момента си мисля по-скоро за нещо от сорта на малко частно парти. В твоя дрешник. Какво ще кажеш, гълъбче? — Той ме целуна по върха на носа. — Ще вземем с нас и шерито и ще заключим вратата.
Не беше нужно да ме убеждава повече.
През нощта отново сънувах как пропадам в бездънна яма. Падах и падах, а далеч под мен дебнеше безименното зло, което се хранеше с времето. Поглъщаше минутите и часовете също толкова лакомо, както и дните и годините. Цели ери не му бяха достатъчни, то искаше всичко. Алчността му бе безгранична, неговата паст изсмукваше времето и постепенно заличаваше целия живот.
Странни картини пърхаха около мен, те разцъфтяваха подобно на цветя, но преди да успея да ги видя както трябва, отново изчезваха. Оставаха само чувства, интуитивни предчувствия и страхове, които бяха толкова далеч от сигурното знание, колкото Земята от центъра на Вселената.
— Виждаш ли сега срещу какво се борим? — прошепна ми някакъв глас от нищото. — Трябва да го спрем, преди да е погълнало всичко.
Дишайки тежко, се изправих в леглото и дезориентирано се втренчих в тъмнината, която ме заобикаляше. Изминаха няколко секунди, докато разбера къде се намирам. Бях сама в барби леглото ми с балдахин, в 1813 година. Себастиано бе отишъл в собствената си спалня. След малкото ни модно ревю взехме общото решение, че е по-сигурно да спим отделно, защото не можехме да рискуваме да бъдем разкрити.
През един процеп в завесите проникваше мъждива светлина. С мъка станах от леглото и прекосих стаята, за да хвърля един поглед през прозореца. Небето бе сиво, а площадът обгърнат от мъгла, но въпреки това долу на улицата вече цареше значително оживление. Видях множество прислужници с кошници, един ратай помъкнал тежък чувал на гръб, двама ездачи в униформа, каруца със сандъци и бъчви. Нямах представа колко е часът, но при всички положения не беше прекалено рано за ставане.
В дрешника си потърсих халата с бродерии, който още предната нощ ми бе направил впечатление. Използвах случая и да разчистя бельото, което бе пръснато навсякъде — все греховно прозрачни неща от фина батиста. Само корсетът бе от по-здрав плат, макар че не изглеждаше особено целомъдрен, когато вчера го пробвах с помощта на Себастиано. Пристягаше се откъм гърба и превръщаше тялото в нещо като пясъчен часовник, като силно притискаше гърдите нагоре. Себастиано отбеляза, че спокойно мога да нося такива неща и по-често, но аз със сигурност нямаше да му доставя това удоволствие, защото в това нещо не можех да дишам.
Прибрах корсета заедно с останалото бельо в гардероба и се зачудих коя ли бе лейди Уинтърботъм. Във всеки случай имаше добър вкус и изключително много се съобразяваше с модата. Но при избора на дрехите бе отдала по-скоро значение на дизайна, а не на здравината или удобната кройка.
Когато излязох в коридора, се ослушах за кратко. От долния етаж се чуваше шум — явно мисис Фицджон или някой друг тъкмо приготвяше закуската. И явно хората, които идваха през деня на работа в къщата, вече се бяха захванали със задълженията си. Къщата беше огромна, според мен досега не бяхме разгледали дори и една четвърт от нея.
Тихо и без да почукам, натиснах бравата към спалнята на Себастиано, но него го нямаше. Дори банята беше празна. За мое изумление, до умивалника имаше голяма кофа с топла вода, както и няколко кърпи. Имаше дори чаша с нова четка за зъби — старовремска джаджа с дръжка от слонова кост, както и малка кутийка с прах. Като се прибавеше към него вода, се получаваше донякъде сносна паста за зъби, макар че нещото имаше вкус по-скоро на тебешир, отколкото на „Колгейт“.