Бързо се освежих, след което се върнах в стаята си и облякох първата попаднала в ръцете ми разкроена небесносиня рокля, на която деколтето благоприлично бе покрито с дантела. За съжаление, дрехата приличаше на нощница, но това се отнасяше за всички тези тънки, вталени точно под гърдите рокли в стил ампир.
С гребена от тоалетната масичка разресах дългата си коса и си направих стандартната прическа, която ми бе вършила работа във всички възможни епохи — стегнато сплетена на тила плитка, която завързах с една от многото панделки с къдрички. Всъщност те бяха предвидени да се носят като украшение на врата, но според мен на косата изглеждаха много по-добре.
Докато се отправях надолу, часовникът отброи осем удара, с което въпросът за часа беше изяснен. Съвсем нормално време, за да започне човек деня си.
В просторния коридор се натъкнах на мистър Фицджон.
Той спря и се поклони с типичния за него, изпълнен с достойнство маниер. На дневна светлина лицето му изглеждаше също толкова меланхолично, както и през нощта, но косата му не беше така черна, както предполагах, а в нея се прокрадваха леки сиви нишки. Беше облечен с перфектно съчетани тъмен жакет, раирана жилетка и панталон до коленете.
— Добро утро, милейди.
Кимнах величествено, защото една богата робовладелка от Антилите не дрънкаше празни приказки с персонала. Естествено, като наследница на „Водопад на дъгите“ (бях решила, че това е суперготино име за плантация на Барбадос), от малка постоянно съм била заобиколена от прислуга, без да се броят всичките роби на полето. През нощта Себастиано изрично ми напомни в никакъв случай да не се държа приятелски, макар това да ми се стори леко преувеличено. А и неучтиво. Но независимо от това, беше доста трудно да се спазва, както сега успях да установя.
— Надявам се, че сте успели да си починете — рече господин Фицджон любезно.
— Благодаря — изтърсих аз. — Спах чудесно. Леглото е приказно удобно.
Дясното ъгълче на устата на иконома леко потрепна, но като се изключи това, лицето му остана безизразно.
— Това изключително много ме радва, милейди. Между другото, негово благородие стана рано и вече е в стаята за закуска. Моля, последвайте ме, ако обичате.
С удоволствие го направих, защото усетих изкусителния аромат на кафе.
Стаята за закуска бе обзаведена с тежки, тъмни мебели в колониален стил. В средата на помещението имаше маса, на която спокойно можеха да се настанят поне десет души. Себастиано седеше самотен в началото на масата зад разтворен вестник. Когато влязох, той го остави настрана и се изправи.
— Ето те и теб. Добре ли спа? — Той галантно издърпа стола ми.
Благодарих достолепно и се настаних на стола изискано, като истинска дама.
— Какво ще желае милейди? Кафе, какао или чай? — попита мистър Фицджон.
— Кафе, моля — отговорих, а от един ъгъл се втурна прислужница и ми наля от сребърна кана в порцеланова чашка, толкова прозрачна, че тъмното кафе прозираше през нея.
На заден план икономът стоеше в очакване.
— Какво да поръчам да ви донесат от кухнята, милейди?
— Не знам. А какво има?
— Можем да ви изпечем бифтек или шунка. Или пресни бъбречета.
— По-добре не — отвърнах, потръпвайки от ужас.
— Е, в такъв случай можем да ви предложим всичко, което е подредено на бюфета.
Той посочи дискретно към бюфета, претрупан с всевъзможни неща за закуска: сладкиши и хлебчета, масло, конфитюр, шунка, палачинки, студено печено месо — никой човек не можеше да изяде толкова много.
— Просто ще си взема от някои неща — казах аз.
Момичето, слаба и нисичка брюнетка, която мистър Фицджон ми представи като Джейни, стоеше с чинно сплетени ръце до бюфета. Бе свела поглед към бялата си колосана престилка, но видимо бе потресена, че сама щях да си сервирам. Явно изтънчените дами не правеха така.
— Винаги така съм правила и в плантацията ни „Водопад на дъгите“ — обясних, но не конкретно на някого. — Човек може и да прекали с експлоатацията на персонала си. Между другото, аз съм против робството. — А после решително добавих: — Планираме да освободим всички наши роби. Нали, Себастиан?
Всъщност бях казала Себастиано, но преводачът автоматично бе трансформирал името в английската му версия.
— Разбира се. — Той отпи от кафето си, но забелязах, че прикри усмивката си. — След като Английският парламент и без това вече забрани търговията с роби, със сигурност все някога ще приеме допълнителен закон, който ще забранява и собствеността върху роби. Ето защо е само въпрос на време, докато се наложи да се пренастроим. — Той се обърна към мистър Фицджон. — Бихте ли разпоредили каретата да ни очаква след половин час? Бих искал заедно с лейди Ан да отидем на Бонд Стрийт, за да се срещнем с мистър Скот.