— Повярвай ми, спомням сисъвсем точнолицето му — каза той. — Стоеше си все същото, дори и след като излях върху него яда си.
— Какво си сторил на бедния Младоженец?
Първоначално не искаше да говори за това, но аз не се отказах и накрая разбрах, че му е изтръгнал ръцете, а върху корема с флумастер бил написалциври.
— Накрая му поставих обратно ръцете — разказа ми Себастиано. — Но флумастера не можах да изтрия.
Изчаках, докато престанах да се хиля, след което извиках мистър Фицджон да ми донесе мантото и чантичката, за да придружа Себастиано до мистър Скот.
Джери се стресна в дрямката си, когато отидохме при каретата и го поздравихме. Той бързо слезе от капрата.
— Милорд! Милейди! Извинете, явно съм задрямал!
— Няма нищо — отвърнах аз. — Сигурно и за теб нощта е била толкова кратка, колкото и за нас.
Е, може би не чак толкова кратка, поправих се мислено, защото, преди да си легнем, със Себастиано бяхме изпробвали способностите си на модели на бельо.
Джери ни отвори вратичката на каретата. На дневна светлина се виждаше, че лицето му е осеяно с лунички. Знаех, че е навършил седемнайсет и мутацията на гласа му вече бе приключила, но въпреки това не изглеждаше по-голям от дванайсетгодишен. Като момче, чието място е в училище.
— Между другото, това е Джако, конярят.
Той посочи един по-възрастен хилав тип, който до този момент изобщо не бях забелязала, защото бе застанал върху едно стъпало на гърба на каретата. Джако носеше синя ливрея и имаше лице като цанца[3]. Какви са точните задължения на коняря, можех само да предполагам.
Пътуването от Гросвенър Скуеър до Бонд Стрийт не продължи дълго, всъщност спокойно можехме да отидем и пеша, но както вече знаех, една благородна дама не можеше просто така да кръстосва града, това свидетелстваше за липса на стил. Дамите се придвижваха или с карета, или яздейки кон (естествено, в дамско седло, облечени с целомъдрен костюм за езда), или си поръчваха покрита носилка, ако искаха да прекосят само няколко преки. Разбира се, ако искаха да се разходят или да пазаруват, можеха да ходят и пеша по улиците, но само на определени места, в определени часове и в никакъв случай без придружител, бил той слуга или роднина.
Книжарницата на мистър Скот се помещаваше в сутерена на солидна тухлена къща. Три стъпала водеха към входната врата, на която висеше старомодна камбанка, а на двете високи тесни витрини бяха изложени няколко книги, като за моя възхита, между тях бяха и тези на Джейн Остин и Лорд Байрон. Джери любезно ни задържа вратата към книжарницата, а през това време конярят се качи на капрата. Което изясни в какво се състоеше работата му — все някой трябваше да играе ролята на пазач, в крайна сметка когато е с карета, човек не можеше просто да извади ключа от стартера и да залепи талон за паркиране върху коня.
Освен това вече знаех какво есайвант, а именно нещо като навес или барака, която можеше да служи за гараж на каретите. Истински богатите хора имаха собствени сайвант и конюшня и явно Фоскари — тоест Себастиано и аз — принадлежахме към този привилегирован кръг. Реджиналд го бе споменал между другото и по този начин бяхме разбрали за това: „Дяволски добри коне имаш в конюшнята си, Себастиан. Особено двата сиви! Скоро трябва да пояздим заедно. Или да покараме с файтона, много елегантно возило! Заради него сигурно често забравяш останалите ти превозни средства в сайванта!“.
Книжарницата представляваше истинска джунгла от рафтове, които стърчаха на всички страни, така че човек трябваше да се прокрадва в помещението.
— Дядо, вече пристигнахме! — извика Джери.
— Идвам.
Иззад една от етажерките пристъпи слаб посивял мъж. Мистър Скот бе около шейсетте и носеше тъмен костюм с достолепно високо пристегната вратовръзка. Сивите му коси стърчаха малко хаотично, точно както при Джери — явно рошавостта се предаваше по наследство в тяхното семейство. Но това не беше първото, което правеше впечатление в него, а дървеният му крак, който кънтеше по пода, докато се приближаваше към нас, мъчително подпрян на патерица и видимо полагащ усилия, да изглежда ведър.
— Милейди, милорд. — Той се поклони. — За мен е чест да ви посрещна в скромната си книжарница. — Леко намигване допълни думите му. — Или да ви наричам Ана и Себастиано?