Шашнах се, а също и Себастиано. Видях същинско изумление, изписано върху лицето му.
— Вие знаете, че ние…?
— …идвате от друго време? Да, знам. Нали дълго време бях тукашният пратеник и на няколко пъти съм работил заедно с мистър Маринеро.
Маринеро бе презимето на Хосе. Цялото му име бе Хосе Маринеро де ла Ембаркацион. Но не бях сигурна дали това бе истинското му име, или просто заигравка с магическата червена гондола, с която във Венеция пътуваше във времето. В превод от испански името означаваше нещо католодкар.
— Хосе не ни спомена за това — каза Себастиано.
— Той доста неща не ни спомена — подхвърлих аз.
— Вярно е — съгласи се мистър Скот. — Ако правилно съм разбрал, в този случай е от съществено значение и двамата да подходите към ситуацията с възможно най-малко информация. — Възрастният господин изглеждаше сериозен. — Знам само, че задачата ви е много важна. Най-важната, с която някога съм си имал работа.
— Вече и аз започвам да стигам до този извод — отвърна бавно Себастиано, след което добави: — Не бива да стоите прав. Джери, донеси, моля те, на дядо ти един стол.
— О, много благодаря, но не е необходимо — отказа господин Скот. С измъчена усмивка, прехвърли тежестта на тялото си върху здравия си десен крак. — По цял ден само седя, затова използвам всяка възможност да се раздвижа. Вярно, че боли, но иначе никога няма да свикна с положението. — Посочи протезата. — Случи се едва миналата година. Рана от одраскване, която се възпали. Кракът ми почерня и докторът каза, че ако не го отреже, ще умра. Трябваше да избирам между крака ми и мен. — Смехът му прозвуча малко кухо.
Тръпки ме побиха. Толкова лесно бе да се забрави колко е изостанала медицината в тази епоха. Срещу отравяне на кръвта и гангрена хората бяха безсилни. Някаква си безобидна малка раничка можеше да е точно толкова смъртоносна, колкото и един бронхит, прераснал в пневмония. Една бременност бе животозастрашаваща — всяка четвърта жена губеше живота си по време на раждането или по време на следродилния период.
Понякога пътуванията във времето бяха романтични и забавни, но животът в съответните епохи определено не беше такъв. Повечето хора непрестанно бяха с единия крак в гроба. Това, че мистър Скот изобщо бе оцелял след ампутацията, граничеше с истинско чудо и при всички случаи бе изключение. Винаги когато видех нещо такова, нещо в мен се надигаше, тъй като смятах за ужасно, че на хората тук не можеше да им се помогне. Само да беше възможно да се донесат антибиотици и болкоуспокояващи от бъдещето! Така можеха да се предотвратят толкова много страдания.
— Моля, заповядайте в задната стаичка — покани ни мистър Скот.
Той ни поведе, накуцвайки, към уютно помещение с изглед към малък двор. Също както и в книжарницата, стените бяха претрупани с рафтове и шкафове с книги. Въпреки това имаше място за една старомодна гарнитура за сядане с протрита дамаска.
— Моля, седнете.
Тъкмо се канех да последвам поканата, когато от един ъгъл до канапето се чу изскимтяване. В един плитък, застлан с одеяло кош лежеше куче с малките си.
Очарована и без да внимавам за елегантната ми рокля, клекнах пред коша. Кучето майка бе нещо средно между кокер шпаньол и ретривър. Тя ме гледаше с големите си блестящи очи и изглеждаше истински горда. Малките, четири на брой, се бяха сгушили до гърдите й, златисти топчици козина, едно от които също надигна главичка и ме погледна. Сърцето ми се разтопи като масло на слънце.
Джери бе клекнал до мен и галеше дългите уши на кучето.
— Тили е луда по малките си. Държи се, сякаш е спечелила голямата награда.
— Те наистина са много сладки — казах възхитено. — Особено този малък палавник тук. Има ли си вече име?
— Сизифус. В началото му беше малко трудно да се добере до млякото. Винаги първо разбутваше другите, затова го нарекох така. Вече подарихме две кученца, но и другите е време да бъдат отбити.
Спонтанно протегнах ръка и внимателно прокарах пръсти по козинката на Сизифус.
— Дори не си го и помисляй — рече Себастиано. Той се бе настанил в креслото и ме наблюдаваше развеселено, сякаш знаеше съвсем точно за какво си мислех. Е, без съмнение, наистина знаеше, все пак отдавна ме познаваше, а и няколко пъти му бях споменавала, че намирам малките кученца за суперсладки и някой ден искам да си имам свое.
Мистър Скот отпусна ръка върху рамото на внука си.
— Джери, отиди в кухнята при мисис Симънс и я помоли да сервира чай на гостите ни.
— Дадено. — Джери дори се препъна в бързината да изпълни желанието на дядо си и излезе през задната врата.