Себастиано взе Сизифус от ръцете ми и го върна обратно в кучешкия кош при Тили.
— Вече е време да свършим някои задачи.
Изправих се със съжаление. Малкото кученце беше прекалено сладко, но осъзнавах, че трябваше да остане тук, защото не след дълго щяхме да се върнем в настоящето, където и без това не можехме да го вземем.
Разбрахме се с мистър Скот да държим връзка чрез Джери.
— Моля, заповядайте отново всеки път когато се нуждаете от помощ — покани ни любезният книжар, докато ни изпращаше до вратата.
При гледката на изложените на витрината екземпляри не можах да устоя и взех, изпълнена с дълбоко уважение, една от стихосбирките на Лорд Байрон.
— Виж само — обърнах се развълнувано към Себастиано. — „Странстванията на Чайлд Харолд“! Първо издание!
— Излезе миналата година — потвърди мистър Скот. — Вземете я, аз имам цял кашон от тях в склада.
— Благодаря! — рекох въодушевено. — Наистина много се радвам!
Започнах да я прелиствам, още преди да сме се качили в каретата (моделТилбъри, както научих от Джери).
Потеглихме към „Сент Суитинс Лейн“, намираща се в Лондонското Сити, където спряхме пред една сравнително нова представителна постройка, в която се помещаваше банка „Ротшилд & син“. Аз останах да чакам в каретата, четейки стиховете на Лорд Байрон, а през това време Себастиано уреждаше деловите въпроси в банката.
След известно време се върна с едно доста обемисто ковчеже под мишница.
— Чуй това — казах и му прочетох една строфа. Беше направо божествено, какво сътворяваше междугалактическия преводач с текста, защото рецитирането ми звучеше, сякаш е на майчиния ми език. — Не звучи ли прекрасно?
— Какво е това?
— Ямбичен пентаметър[4]. От Лорд Байрон. Тук той е най-хитовият автор и изключително популярен.
Себастиано кимна разсеяно и постави в ръката ми кесия с монети.
— Ето ти малко джобни.
— Благодаря. Кам мина в банката?
— Ние сме милионери — обясни ми Себастиано, но изглеждаше истински разтърсен. — Но обърни внимание, в лири. Едва ли тук някой може да се похвали с повече. Изглежда, че наистина принадлежим към каймака на обществото. Ето, виж това! Семейните бижута. — Той отвори ковчежето и в първия момент бях така заслепена, че трябваше да затворя очи заради всичкия този блясък. Върху тъмносин сатен лежаха искрящи диаманти и други скъпоценни камъни, използвани за изработката на най-различни бижута — колиета, гривни, обеци, игли за вратовръзки, ръкавели, пръстени, гребени за коса, катарами за колани. Себастиано издърпа едно чекмедже в ковчежето и от там се появи същото, само че с всички възможни вариации на перли.
— Леле! — възкликнах, впечатлена. — Особено онзи голям пръстен с печат. Много е готин.
— Признай си, Лорд Байрон ти се струва по-готин.
— Ами все пак е първо издание. И е като ново. А и човекът е още жив! Тази книга е едва началото наСтранстванията на Чайлд Харолд!Искам да кажа, че вероятно в този миг той седи някъде тук, в града, и съчинява стихове, а това не е ли велико? На практика той може да е член на клуба, в който следобед ще отидеш заедно с добрия стар Реджи. — Хрумна ми една идея. — За всеки случай трябва да вземеш книгата и ако Лорд Байрон ти се изпречи на пътя, да го помолиш за автограф.
— Със сигурност няма да го направя — каза Себастиано.
— И задължително го накарай да напише:за моята скъпа Ана.
След като прибрахме скъпоценностите на сигурно място — Себастиано бе открил в бюрото на господарската стая тайно чекмедже и заключи вътре ковчежето, — обсъдихме дали да отскочим до мистър Търнър или до мистър Стивънсън. Тъй като Хосе явно смяташе за важно да поддържаме контакт и с двамата, трябваше да се заемем с това възможно най-бързо.
Но преди да успеем да вземем решение кой от двамата да посетим първо, мистър Фицджон обяви, че обядът е готов и може да бъде сервиран. В този момент установихме, че сме доста гладни, и единодушно решихме първо да хапнем.
Докато мистър Фицджон и още няколко слуги принасяха обещаващо ухаещи чинии и плата, разгледахме останалата част от къщата. Голямата зала за хранене, в която можеха да се организират истински банкети, балната зала, която заемаше цялата задна част на къщата и бе оборудвана с огромни полилеи, позлатени огледала по стените и кичозни канапета, и библиотеката, която наподобяваше на господарската стая на горния етаж, но бе двойно по-голяма и съдържаше три пъти повече рафтове с книги. Стаята за закуска и салона за приеми вече ги бяхме разгледали сутринта. Огледах се за кухнята, но според Себастиано тя бе на приземния етаж, както и другите домакински помещения.