— Чакайте. Имам нещо за вас. — Извадих няколко монети от кесията, която Себастиано ми бе дал. — Ето. Купете си нещо хубаво.
— Много благодарим, милейди! — Седрик се поклони дълбоко в кръста, а Джейни направи нещо като дворцов реверанс. След което и двамата светкавично изчезнаха, сякаш се притесняваха, че мога нещо да размисля.
— Какво? — попитах отбранително, когато двамата със Себастиано останахме сами и той ме изгледа странно. — Вглеждал ли си се в двамата? Те са най-много на петнайсет или шестнайсет, а трябва да ни сервират всичката тази изискана храна, след като те самите са получили самокартофена супа! А и вероятно никой тук не е чувал за установено със закон минимално заплащане.
Себастиано направи комичноотчаяна гримаса.
— Идваш от плантация с роби, а си противексплоатацията на работното място? Не забелязваш ли нещо? Може би известно противоречие?
Поклатих глава.
— Нали вече го изяснихме. Все пак сутринта ясно и отчетливо казах на мистър Фицджон, че искаме да освободим робите ни.
Устните му се разтегнаха в усмивка.
— И какво ще стане с плантацията ни?
— Можем веднага да я продадем. Нали сега живеем тук, в Лондон, а не на Барбадос.
Усмивката му стана по-широка и той се наведе към мен, за да ме целуне. Поцелувахме се известно време и тъкмо се отдръпнахме един от друг, когато мисис Фицджон се появи с кафето и топлото мляко. Направих си нещо като кафе лате и през това време с копнеж си мислех за Венеция, където сега ми се искаше да седя със Себастиано на слънцето на площада „Сан Марко“ и да пия истинско кафе. Вместо това имахме да изпълняваме мисия, която не знаехме каква е и дори не беше ясно как можехме да разберем повече за нея.
Себастиано извади златния часовник от джоба на идеално ушития си по поръчка жакет и с едно тарикатско движение на китката го накара да се отвори.
— Леле! — възкликнах. — Това тренирал ли си го?
— Малко. — Той отново затвори часовника. — Почти два часът е. След час Младоженеца Кен ще ме придружи до „Уайтс“. Мисля, че е по-добре да отложим посещението при мистър Търнър и мистър Стивънсън за утре, когато ще имаме повече време.
— Добре. Тогава ще почета, докато Ифигения не дойде с новата камериерка. — Замислена, погледнах към Себастиано. — Щом аз ще получа камериерка, не трябва ли и ти да имаш личен прислужник?
— Но аз имам. Казва се Мийкс и ми изнесе дълга лекция по въпроса как в днешно време истинските джентълмени носят косата си в стил „Брут“.
— Брут? Има предвид онзи тип, който е убил Цезар ли?
— Мисля, че да.
— Да не е имал прическа като на стоял пред вентилационен отвор?
— Нямам представа, но предполагам, че да.
— Е, поне стана ясно защо днес изглеждаш толкова рошав. Аз пък си мислех, че не си успял да намериш гребен.
— Мийкс със сигурност би получил нервен пристъп, ако можеше да те чуе. Той адски много се постара. Както и с всичко останало. Днес сутринта, докато ти още спеше, поне един час се занимаваше с това, да претопли водата за бръснене до подходящата температура, да полира до блясък ботушите ми и да върже това тукfashionable[5]. — Себастиано подръпна елегантно надипленото снежнобяло шалче на врата си. — Това модно творение се нарича trone d’amour[6]. Но не ме питай защо.
— Аз пък смятам, че изглежда супер. Ти изглеждаш супер.
Тъкмо се канех да му докажа с целувка колко съм впечатлена от него, когато отново се почука и мистър Фицджон се появи. Бързо се отпуснах на стола си и се скрих, доколкото бе възможно, зад празната ми чаша от кафе. Трябваше да сме по-внимателни, иначе прикритието ни щеше да хвръкне, още преди да сме открили в какво изобщо се състоеше задачата ни като пазители на времето тук.
Икономът донесе върху малък сребърен поднос сгънат лист хартия, запечатан с восък.
— Това пристигна току-що с пощата за едно пени — каза той.
Списъкът с непознатите понятия ставаше все по-дълъг, но поне този път лесно можех да предположа какво се имаше предвид.
— Нещо важно ли е? — попитах любопитно, след като Себастиано разчупи восъчния печат и прегледа съобщението.
— О, нищо особено — отговори той с отегчена интонация.
Но мен не можеше да ме заблуди, веднага ми бе направило впечатление как се напрегна, докато четеше.
— Техни благородия ще желаят ли още нещо? — осведоми се мистър Фицджон.
— Да. Моля Джери веднага да докара каретата отпред. Трябва да свършим нещо.
— Разбира се, милорд.
Себастиано изчака, докато икономът напусна помещението, след което ме погледна много сериозно и ми подаде съобщението. То се състоеше само от един-единствен ред, но въпреки това се изплаших, докато го четях, защото беше от Хосе.