Елате веднага и без много шум в Спиталфилдс. Трябва да се върнете обратно.
Не губихме излишно време и взехме само няколко неща, за които смятахме, че ще е истинско разхищение, ако ги оставим. Най-вече ковчежето с бижутата и голямата сума пари, които Себастиано бе изтеглил от банката и които — както и бижутата — принадлежаха на задругата на пазителите на времето, чието състояние се използваше за мисиите във всички възможни епохи. Хосе щеше да ги прибере и да ги прибави към останалите, както винаги когато се връщахме от мисия.
Неочакваната заповед за връщане ме притесняваше, но в същото време чувствах облекчение, защото от самото начало в тази задача имаше нещо, което по необясним начин ми вдъхваше страх. Кошмарите от последните нощи някак си още присъстваха, сякаш непрестанно дебнеха зад някой ъгъл и ме очакваха. Затова и не съжалих, че толкова бързо трябваше да се разкараме от тук. Жалко само, че не можехме да се сбогуваме с прислугата ни, тъй като всички бяха много мили с нас. Но указанията на Хосе — „без много шум“ — бяха доста ясни. И въпреки че ми беше трудно, си замълчах и се престорих, сякаш смятаме да предприемем само кратка разходка до Лондонското Сити.
Въпреки това използвах възможността пътьом да тикна две големи златни монети в ръцете на Джейни, която тъкмо почистваше парапета на стълбището с бърсалка за прах. Няма представа за точната им стойност, но широко ококорените й очи ме накарха да предположа, че е повече, отколкото бе виждала накуп.
— Шшшт — прошепнах, докато се оглеждах дали някой не ни е видял. — Едната за теб, другата за Седрик. Но не казвай на никого!
Джейни кимна притеснено, а аз се надявах, че ще престане да се кокори като подплашен заек, защото сигурно някой щеше да се досети, че неочаквано се е сдобила с пари. Тя бързо скри парите в джоба на престилката си, а аз забързах към вратата, където Себастиано нетърпеливо ме чакаше.
— Какво носиш там? — попита той, докато вървяхме към каретата.
— Това ли? Нарича се ретикюл. Нещо подобно на дамска чанта.
— Не, имам предвид, какво носиш вътре.
— О, кесията с парите. И… ъ, нещо за четене за изпът. — Когато забелязах погледа му, бързо добавих. — Та това са само две тънки книжки! Само Байрон и Джейн Остин! Знам, че не бива да го правим. Но, Себастиано, това са! В нашето време на практика почти ги няма, или в най-добрия случай са направо древни и разръфани, и във витрините на някой музей. Кълна ти се, че ще ги скрия и на никого няма да ги показвам! Дори и на Ванеса!
Отлично знаех, че в най-добрия случай щеше да се заинтересува от чантата и дрехите, които в момента носех, но както обикновено те и бездруго щяха да се озоват в хранилището, което старите поддържаха за нашите пътувания във времето.
Умолително погледнах Себастиано.
— Гарантирано няма да се получи нещо такова, както с диамантите във фризера. Този път повече ще внимавам, обещавам!
Той въздъхна.
— От мен да мине. И без това всеки, който ги види, със сигурност ще ги сметне за фалшификати.
Изобщо не се бях сетила за това, а бе толкова близко до ума. Замислена, се заковах на място насред улицата.
— Знаеш ли, бих могла…
— Не. Британската енциклопедия ще си остане в библиотеката.
Този път аз бях тази, която въздъхна.
— Е, добре.
Междувременно Джери бе скочил от капрата и ни отвори вратичката на каретата.
— Милейди, милорд.
— Джери, спокойно можеш да се обръщаш към нас по име — казах тихо, така че Джако, конярят с лице като цанца отзад на каретата, да не може да ме чуе. — Нали знаеш, че изобщо не сме благородници.
Той се изчерви под луничките и се усмихна колебливо.
— Ще направи лошо впечатление, ако пред други хора разговарям приятелски с вас, така че по-добре изобщо да не рискуваме.
— Все пак си суперколега — отвърнах.
Преводачът го преобразува в превъзходен съратник, но смисълът беше същият. След като се качих в каретата с негова помощ, преглътнах усилено няколко пъти, защото днес може би го виждах за последен път. Беше много малко вероятно със Себастиано да имаме отново работа в миналото на Лондон, тъй като сега бяхме тук само по заместване. Хосе трябваше спешно да се включи на мястото на стария, който обикновено отговаряше за миналите епохи тук. Именно в това се състоеше гадното на тази работа — човек срещаше мили хора, а после завинаги трябваше да се сбогува с тях.
— Накъде отиваме, милорд? — попита Джери.
Себастиано, вече стъпил с единия крак в каретата, се обърна назад към него.
— Към Спиталфилдс.