— О! Възнамерявате да…
— Да — рече Себастиано спокойно. — Мистър Маринеро ни очаква там.
Джери изглеждаше объркан, толкова много въпроси се четяха в погледа му, но не каза нищо, вместо това затвори вратичката и зае мястото си на капрата. После замахна с камшика и впрегнатите коне потеглиха. Скоро каретата се движеше с постоянно темпо по улиците на Лондонското Сити в източна посока.
Облегнах се мълчаливо на рамото на Себастиано. Изведнъж главата ми се изпълни с тревожни мисли.
На дневна светлина Спиталфилдс изглеждаше още по-пуст, отколкото през нощта. Порутените къщи бяха задимени от смърдящия пушек на огнищата, който се процеждаше през всевъзможните пукнатини. Хората бяха облечени толкова бедно, че ми идеше да сляза и да подаря остатъка от парите ми, най-вече на децата, някои от които бяха толкова бледи и слаби, че сърцето ми се късаше. Себастиано поклати съжалително глава, когато предложих да раздам няколко монети.
— Веднага ще се съберат стотици просяци и никога няма да успеем да стигнем до църквата.
Цялата околност изглеждаше мръсна и запусната. По някое време минахме покрай една фабрика, от която се чуваше оглушителен шум. Който работеше вътре, рано или късно, щеше да си увреди слуха или направо да оглушее.
— Най-вероятно това е тъкачница — отговори Себастиано на въпроса ми какво ли се произвежда там. — А шумът идва от парните машини.
Точно така, бях чела за това. През тази епоха с помощта на парната машина човечеството е преминало в нов етап на развитие — това на индустриализацията и масовото производство. За сметка на бедните хора, които са се бъхтили до смърт.
Хосе ни очакваше до малката черква. Той изглеждаше необичайно ядосан, лицето му бе още по-сбръчкано от обикновено.
— Какво се е случило? — поиска да узнае Себастиано.
Хосе само поклати глава и погледна към Джери, който бе поверил каретата на коняря и бе дошъл с нас до черквата. Докато момчето беше при нас, Хосе не можеше да говори открито.
Но вниманието на Джери бе заето с нещо друго.
— Олеле! — възкликна той, притеснен. — Ето я отново онази жена. Насочила се е директно към нас.
Обърнах се и действително — с широка усмивка Моли Фландърс се приближаваше към нас. Този път бе цялата в искрящо розово, а върху вдигнатите й високо на главата къдрици беше поставила творение от огромни щраусови пера.
— Дръж я далеч от нас — рече Хосе на Джери. Постави в ръката му няколко златни монети, след което отвори портата на черквата. — Последвайте ме — каза през рамо на двама ни със Себастиано.
— Но… — накани се да протестира Джери, но Хосе вече бе влязъл в черквата.
— И ако това не е червенокосият млад джентълмен отпреди няколко дни — чухме Моли да казва развеселено, преди Себастиано да затвори портата след нас и по нареждане на Хосе старателно да я залости.
— Сега ще ни разкажеш ли какво се е случило? — попита той.
Хосе бе избързал напред към колоната.
— Нека първо да се върнем в настоящето. Не бива да губим повече време. Трябва да се върнете, докато все още е възможно.
— Докато все още е възможно? — повторих уплашено. — Как така ще стане невъзможно?
Но Хосе вдигна безмълвно ръка и я изпъна във въздуха до колоната, след което около пръстите му започна да трепти. Себастиано ме придърпа до възрастния мъж и силно ме прегърна с двете си ръце, защото знаеше колко се страхувам от всеки скок във времето.
Всичко около нас започна да вибрира все по-силно, докато земята под краката ми не се разлюля. Започнах да се треса, около мен се чу тътен, с цялата си същност почувствах могъщата сила на водовъртежа на времето. А после се появи студът, толкова леден и зловещ, като нищо друго на този свят, или поне не с естествен произход. Тътенът стана по-силен, трепкащата светлина се превърна в ослепително искряща и проникваше дори през здраво стиснатите ми клепачи. Точно когато мислех, че не мога да издържа и секунда повече, прозвуча трясъкът, който изведнъж накара светлината да угасне.
Но този път не бях погълната от тъмнината на времето, а бях запратена на пода от силна ударна вълна, като след експлозия. От всички страни се разхвърчаха отломки от камъни, една от тях ме улучи болезнено по рамото. Нямах никаква представа какво се бе случило току-що, но едно знаех със сигурност: нещо в този скок във времето тотално се беше прецакало.
Втора част
Лежах просната по гръб, а въздухът миришеше на изгоряло. Обхваната от паника, се надигнах в седнало положение.
— Себастиано?
— Тук съм. — Той също бе паднал и лежеше близо до мен. Бързо ми подаде ръка и заедно се изправихме.