Докато пътувахме в миналото, нямаше опасност неволно да се изпуснем: бариерата ни спираше да издадем на хората от миналото неща от бъдещето, а преводачът се грижеше да можем да общуваме, без да будим подозрение. Всъщност две много практични въведения, макар и понякога водещи до забавни трансформации на думите.
Една двуместна карета се приближи по улицата и спря зад каруцата. Върху капрата седеше младо момче, което слезе, свали шапката от главата си и се поклони пред Хосе. Дори на сумрачната светлина от уличните лампи се виждаше, че има яркочервена коса. Хосе размени тихо няколко думи с него, след което ни помаха нетърпеливо да отидем.
— Странно, този едноок мъж — чух мистър Търнър да казва, докато двамата със Себастиано вървяхме към каретата. — Изобщовсичкое много странно.
— Просто нарисувайте една картина на всичко това — предложи мисис Такъри. — И без това винаги го правите.
Себастиано ми помогна да се кача в каретата, а после и той ме последва. Хосе се покатери на капрата, а момчето пое каруцата и я подкара. Вероятно беше пратеник — така наричахме помощниците на пазителите на времето в съответната епоха. Те до голяма степен бяха посветени в мисиите ни и знаеха, че си имат работа с пътуващи във времето, макар бариерата да не позволяваше да се споделят събития от бъдещето с тях.
Каретата ни потегли рязко. През спуснатата само наполовина завеса на вратичката видях мистър Търнър да стои пред къщата си, заобиколен от двата загадъчно ухилени сфинкса. Ненадейно си припомних какво бе казал възрастният мъж за виденията и изведнъж ме обхвана предчувствието, че не за последен път съм тук.
Известно време каретата трополеше из нощния Уестминстър. Себастиано бе обгърнал с ръка раменете ми и на всеки две минути ме питаше как се чувствам, и всеки път го уверявах, че съм супер. Което той не ми вярваше. Аз самата не си вярвах, особено след като спряхме, за да повърна.
— Имаме две възможности. — Хосе бе слязъл от капрата и ме гледаше изучаващо с едното си око. — Можем да изчакаме в квартирата петте дни до новолуние и тогава да използваме главния портал на Трафалгар Скуеър. Или още тази нощ да използваме обикновен прозорец във времето. Има един в Спиталфилдс.
— Отиваме в Спиталфилдс — отсече Себастиано.
— Но нали искахме да си прекараме тук още няколко хубави дни — запротестирах аз.
— И дума да не става. Искам да отидеш на лекар. И то приистинскилекар.
— Нищо ми няма — изтъкнах, въпреки че все още ми се гадеше и ми се виеше свят.
А и главата беше започнала да ме боли.
— Това лекарят ще прецени — реши Себастиано.
— По-добре да заложим на сигурното — съгласи се с него и Хосе. — Вероятно имаш само леко натравяне от дима, но с правилното лечение за нула време отново ще си на крака.
Ето че бях изгубила битката и се отказах да упорствам, все пак беше за мое добро. В момента чувствах остра нужда от аспирин, но той щеше да бъде открит едва след стотина години или нещо такова.
Напредвахме бързо, а аз с печал си мислех за всичко онова, което щяхме да пропуснем. Бях си представяла много живописно петте дни, които трябваше да изчакаме тук, в миналото, до следващата смяна на фазата на луната — разглеждане на забележителностите през 1813 година. Можехме да посетим някой от легендарните балове на „Алмакс“, най-модерния клуб за времето си. Или известния парк „Воксхол“, където вечер половин Лондон се събираше да празнува. А може би щях да си купя и една от онези сладки шапчици със сатенени панделки, каквито носеха жените през тази епоха. Обикновено не се съобразявах много с модата, но пък тези шапчици изглеждаха сладурски.
Но най-якото от всичко щяха да са допълнителните дни, които щяхме да спечелим в настоящето през 2013 година. Ако се върнем при следващата смяна на лунната фаза, щяхме да се озовем в настоящето в същата секунда, в която и бяхме потеглили. Сякаш никога не сме пътували. Това бе страхотен страничен ефект при тези мисии: времето, прекарано в миналото, се явяваше като бонус при връщането ни в настоящето. Но това се получаваше само ако човек се върнеше през някой от главните портали по време на пълнолуние или новолуние. Използваше ли се обикновен портал, времето в настоящето продължаваше да тече — в нашия случай цели два дни. По този начин ни оставаше само още един ден до завръщането ни във Венеция. С други думи, щяхме да пропуснем цялата си почивка в настоящето през 2013 година. Goodbye, Лондон…