— След няколко месеца пак ще се върнем тук — рече Себастиано, сякаш бе прочел мислите ми (понякога си мисля, че наистина го може!). — Тогава ще си осигурим достатъчно време за Лондон. Какво ще кажеш?
— Добър план — промърморих, затиснала устата си с ръка, защото отново ми се повдигаше. — А сега може ли отново да отбием вдясно?
Спиталфилдс в лондонския Ийст Енд, изглежда, бе място, имащо лоша слава. След всичко, което бях прочела, едно време е бил — тоест сега — най-гадният квартал в града. Джак Изкормвача бе безчинствал тук в края на XIX век и най-бедните от бедните обитавали мизерни жилища.
Трябваше да намалим темпото, защото улиците станаха значително по-лоши. Навсякъде имаше дупки, а на някои места настилката напълно липсваше. Къщите бяха криви и порутени, а на някои ъгли дебнеха съмнителни фигури, но със сигурност никоя от тях не би посмяла да ни спре с лоши намерения. След последното ни спиране Себастиано се беше настанил на капрата до Хосе и бе препасал колана с оръжията си, на който видимо за всички висяха смъртоносни пистолет и шпага.
Винаги се плашех мъничко, когато се окичеше с всички тези опасни джаджи, но в същото време бе и някак си успокояващо, защото знаех, че в случай на опасност можеше да ни спаси живота. Няколко пъти на Себастиано му се бе налагало да докаже бойните си умения, макар обикновено да носеше оръжията само за да всява респект.
Накрая каретата спря. Трепкащата светлина на фенера й освети една малка черква. Себастиано ми отвори вратичката, помогна ми да сляза и заедно последвахме Хосе, който извади ключ и отключи една скрита странична врата. Не ме учудваше, че прозорецът във времето, който след малко щяхме да използваме, се намираше в божи дом. Във Венеция също имаше такъв, в „Санто Стефано“. Но тези обикновени прозорци във времето можеха да се използват само ако никой страничен човек не гледаше — в момента, в който се съберяха непосветени хора, преставаха да функционират. Затова тези проходи във времето обикновено се намираха на уединени места, извън града или както в случая, в черква. Защото, когато не се провеждаше литургия, обикновено храмовете бяха пусти — като се изключеше някой и друг свещеник, но Хосе си имаше свои методи, да предотвратява внезапните им появи, например чрез щедри волни пожертвувания.
Миришеше на тамян и влажни, стари зидове. Подът беше покрит с груби мраморни плочи, а местата за сядане се състояха от няколко проядени от червеи пейки. В нишите на страничните олтари бяха разположени няколко зловещо изглеждащи саркофага, рамкирани от почернели от сажди свещи, които в момента не горяха. Единственият ни източник на светлина беше фенерът, който Хосе бе взел със себе си.
Старият мъж заобиколи една колона, настани се на една от пейките и погледна със свъсено изражение към главния олтар, над който висеше в естествен размер дървена фигура на Христос, разпънат на кръст, с широко разтворени очи. По гърба ми полазиха тръпки, защото изглеждаше толкова зловещо. Ако зависеше от мен, можеше веднага да се разкараме от тук.
— Защо седна? — Себастиано пристъпи до Хосе и го погледна въпросително. — Какво чакаме?
— Пратеникът Джереми. Повиках го.
— Червенокосото момче? Каква работа има тук? Да вземе каретата и конете?
— Не, трябва да ги пази, докато се върна.
— Смяташ отново да се върнеш тук?
— Да. Имам да свърша още някои неща.
При тези думи на Хосе в мен се прокрадна неприятно чувство. Бях предположила, че в настоящето щеше да се върне заедно с нас във Венеция, в крайна сметка работеше там. Беше ръководител на историческия архив в университета и като се изключеха малките му временни екскурзии в миналото, там беше постоянното му местоживеене. Обикновено всички наши мисии като пазители се извършваха във Венеция, освен ако някъде другаде не се нуждаеха от заместници — както сега в Лондон. Или поне Хосе беше казал, че става дума за заместване.
Двамата със Себастиано си разменихме погледи. Нещо тук изобщо не беше наред. Изтощена, аз също се отпуснах на една пейка.
— И какво по-точно имаш още да свършиш тук? — попита Себастиано.
Хосе само повдигна рамене. Беше толкова типично за него да не издава и една сричка в повече. Въпреки че го познавах, откакто се познавах и със Себастиано, все още не можех да го разгадая. Като един от старите, притежаваше сили, за които нямахме и представа със Себастиано. Дори не можехме да допуснем за съществуването им.
Понятиетостарв никакъв случай не се отнасяше само до прорязаното от бръчки лице на Хосе и изпосталяло му тяло, въпреки че и двете лесно можеха да създадат грешното впечатление, че става дума за един вече треперлив пенсионер. Старите бяханаистинастари, може би по-стари от самото време. Хосе винаги запазваше мълчание, когато директно бъдеше попитан за това, и до този момент не бяхме успели по заобиколен път да разберем повече по въпроса. Освен факта, че от неговия вид имаше още няколко, с които се бяхме запознали — между тях двама или трима, от които човек истински трябваше да се страхува.