Обаче в момента Джордж бе най-малкият ни проблем. Имаше друг, много по-важен, за който мислех от дни. Дори имах план как да го разреша. Но Себастиано още не знаеше, нали все още бе на легло.
— За какво си мислиш в момента? — попита ме той.
— За нищо.
— Грешен отговор. Познавам това изражение. Появява се винаги когато замисляш нещо, без да ми кажеш.
— Глупости — излъгах. — Хей, трябва да останеш да лежиш в кревата! — извиках уплашено, когато се накани да стане.
— Дори и когато е болен, един мъж може да понесе определени ограничения само за известно време. Например това тук. — Той посочи повелително грозния тенекиен предмет на неприязънта си. — Разкарай това нещо. Никога повече не искам да го виждам.
Не обърнах внимание на подлогата, а скочих от мястото си, за да го подкрепя, но той отказа.
— Мога да ходя и сам — рече той.
И действително, за мое изумление, той се крепеше относително стабилно на краката си, от което ми стана ясно, че вече бе ставал. Вероятно с помощта на Мийкс, който през последните дни му бе помагал с личната хигиена.
— И днес искам да ям нещо прилично — осведоми ме той на път за тоалетната. — От тази пилешка супа вече започва да ми се повръща.
Това бе добър знак! Забравих за притесненията си и забързах надолу, за да поръчам на мисис Фицджон една голяма пържола за вечеря. Тъкмо бяхме приключили с нея, когато съпругът й се приближи със задължителното сребърно подносче, върху което лежеше сгъната бележка.
— Отново ли графът? — попитах, останала без нерви.
— Не, този път е лейди Уинтърботъм. — Мистър Фицджон дискретно посочи към входната врата. — Тя очаква вън вашия отговор.
Отворих бележката, която се състоеше от едно изречение.
Скъпа Ан, с искрена молба за прошка, настоятелно те умолявам за разговор.
И. У.
Ама че коза! Сериозно ли се осмеляваше да дойде тук! Спонтанната ми реакция бе да помоля иконома да я отпрати, но се спрях.
— Поканете я в салона за приеми.
Мистър Фицджон леко се изненада, но веднага се овладя и се поклони.
— Както желаете, милейди.
В салона застанах до прозореца и зачаках икономът да доведе Ифи. Тя колебливо прекрачи прага и несигурно остана на мястото си, докато мистър Фицджон затваряше внимателно вратата след нея.
— Добър ден, Ан — рече тихо тя.
Кимнах любезно и посочих към едно от креслата.
— Заповядай. Искаш ли освежаваща напитка?
Тя поклати безмълвно глава и остана права, което ми даде възможност да огледам както винаги перфектната й визия. Днес бе значително по-малко пъстро облечена от обикновено. Носеше семпло скроен ансамбъл от опушено сив китайски креп и антрацитночерна шапчица само с една-единствена малка панделка. Ако въпреки това не изглеждаше толкова елегантна и безупречно красива, човек за малко да си помисли, че иска да се покае.
— Чух, че брат ти е на път да се оправи — каза тя. — Което много, много ме радва.
Кимнах и се запитах какво ли следва.
— Ан, когато чух какво е сторил Реджиналд, не можех да повярвам. Че е способен на такава подлост…
— Всъщност откога познаваш Реджиналд? — прекъснах я.
Тя изглеждаше леко объркана.
— Странно, че ме питаш за това. Тези дни точно това обмислях и аз самата. Той се завърна миналата година от континента, от войната срещу французите, и още си спомням как ме посети и колко се зарадвах най-накрая да видя отново братовчед ми. Но като обмисля всичко, поглеждайки назад… Спомените ми… сякаш имат празнини, тъй като не си спомних никакви наши минали срещи, а това ми се струва наистина много странно. — Тя прокара ръка през челото си, сякаш трябваше да изтрие нещо от там. — Не искам да мисля за него, чувството е толкова странно и неприятно.