— Май е трябвало да намекне нещо — съгласих се аз.
С все още влажни от сълзите мигли, тя ми отправи умоляващ поглед.
— Ан, мислиш ли, че вие двамата ще можете да ми простите?
— Е, аз със сигурност — отвърнах великодушно и посочих към креслото. — Седни най-сетне. Така ще можем да си поговорим. Ще помоля мистър Фицджон да ни донесе чай.
Когато един час по-късно тя си тръгна, напълно се бяхме сдобрили. Тя отново бе станала старата Ифи, весела и пристрастена към пазаруването (пожела още на следващата сутрин да ме вземе със себе си за продължителна разходка по магазините), а аз се бях сдобила с информацията, от която имах нужда. Вече спокойно можех да реализирам плана си.
Разбира се, не казах нищо на Себастиано, защото тогава можех да забравя за операцията, още преди изобщо да съм я стартирала. Тъй като още следобед бе станал подозрителен, въпреки че тогава бях все още на етап кроене на плана, просто през остатъка от деня не се появих повече в стаята му. В противен случай гарантирано щеше да забележи, че се намирах във фазата на реализирането на плана.
Отидох при него колкото набързо да му пожелая лека нощ, след като Мийкс вече го бе облякъл с чиста пижама и нежно му бе сресал косата (в стил „Брут“). Като преди това му бе сервирал вечерята в леглото и бе нарязал пържолата му на малки хапки, и най-вероятно щеше и да го нахрани, ако междувременно Себастиано не го бе изгонил. Не узнах точния развой на събитията, видях само обиденото изражение на Мийкс, докато чакаше в коридора пред вратата на Себастиано, докато той ругаеше в стаята си, че не е бебе, което да не може само да държи вилицата си, и че това, дявол да го вземе, е последният път, когато се храни в леглото.
Мийкс стоеше с изтерзано изражение пред вратата. Много му беше трудно да понесе, че толкова често се задържах в свещената територия, каквато представляваше мъжката спалня. Като и без това непрестанно потъпквах вродената му чест на личен прислужник, тъй като се осмелявах да следя изкъсо всякакви къпания и въпроси, свързани с личната хигиена на негово благородие. Не му бе позволено да направи каквото и да било без моето присъствие. Това много му тежеше и той с удоволствие правеше коментари от рода на: „Може би милейди би искала да излезе, докато бръсна негово благородие“ или „Използването на подлогата би била голям шок за чувствителните очи на една млада дама“.
Това, че днес бе могъл да се грижи за негово благородие съвсем сам, явно не бе успяло да успокои гнева му, тъй като ме изгледа мнително и простена болезнено, когато погалих Себастиано по току-що сресаната коса.
— Всичко наред ли е? — попита ме Себастиано. — Струваш ми се… напрегната.
Вече изглеждаше сънен, което никак не беше чудно — бях се погрижила в последната му чаша чай да има няколко капки лауданум. Не много, само колкото добре да му се доспи и да не му хрумне, че нещо може да не е наред.
— Всичко е чудесно. Между другото, утре ще ходя по магазините с Ифи. Ние, така да се каже, се одобрихме. Малко или много, тя е невинна. — Отправих му красноречив поглед, но очите му вече се затваряха. Целунах го по челото, а после бързо отидох в стаята ми. Бях отпратила Бриджет един час по-рано от обикновено в стаята й с една моя рокля за шиене, на която нарочно бях скъсала подгъва. Иначе със сигурност отново щеше да реши, че искам да я изгоня. Благодарение на тази допълнителна задача, тази й тревога изобщо не се появи. По пътя й към стълбите я чух, как на глас коментираше любимата си тема.
— Толкова се радвам, че милейди има нужда от мен и дори и вечер ме товари с работа! Дори и това да означава да шия този ужасен подгъв и да развалям по този начин очите си. Но какво друго ми остава. Ако откажа, със сигурност ще ме изхвърли пред вратата. Боже, каква съм късметлийка, че имам да шия тази рокля!
По някое време чух и Мийкс да се качва нагоре и най-накрая в къщата утихна. Изчаках до полунощ, след което тихо и потайно излязох.
Но отвън пред къщата се случи нещо, което не бях предвидила. Един мъж с изваден пистолет препречи пътя ми.
— Стой на място или ще стрелям — каза той грубо.
Сериозно се изплаших, но после осъзнах кой стои пред мен.
— Шшшшт — казах и сложих пръст върху устните ми. — Аз съм.
— Лейди Фоскари — рече стражарят изумено. — Мили боже, за малко да ви застрелям! Човек не може да ви познае с тези дрехи!
Опитах да си спомня името му. Имаше само две възможности: или Смит, или Уест, но и двамата типове толкова си приличаха с бакенбардите и тъмните си костюми, че почти не можеше да бъдат различени един от друг.