— Не ти трябва да знаеш — измърморих.
Прокарах и двете си ръце по тялото ми, но там, където допреди малко бе покрито с дебел леден слой — или поне такова бе усещането, — напипах съвсем обикновени, макар и малко вкочанясали дрехи.
— Защо си излизала посред нощ от къщата? — поиска да узнае Себастиано. — И само не ми казвай, че просто си се поразходила.
Всъщност това би било идеалното оправдание. Малка разходка заради безсънието ми, а след това спонтанно отклонение към леглото му, тъй като съм се почувствала самотна. Невъзможно бе да му кажа истината. Според лекаря всякакво вълнение можеше да застраши оздравителния процес. Но Себастиано притежаваше неприятната способност да прочете по лицето ми, че лъжа. А в този случай стигна дори толкова далеч, че се досети за истината, преди още да съм успяла да съчиня някакво извинение.
— Пътувала си във времето — рече той. Гласът му звучеше прегракнало от ужас. Той бръкна в джобовете ми. Първо в единия, в който обаче нямаше нищо освен ключ от входната врата, а после и в другия, в който се намираше маската. Той я извади и я загледа, сякаш можеше да го ухапе. — Какво си направила?
През цялото време нещо тракаше като побъркано. Едва със закъснение установих, че това бяха зъбите ми.
— Ана, искам веднага да разбера какво се е случило.
— Лекарят каза, че се нуждаеш от спокойствие, всякакъв стрес е изключително опасен.
— Имаш предвид онзи вид стрес, който се получава, когато се събудиш посред нощ, защото изведнъж приятелката ти се е озовала лежаща до теб с дрехите на Седрик и вика за помощ?
Тялото на Себастиано може и да беше ранено, но разсъдъкът му бе остър като бръснач. Изобщо нямаше нужда да обяснявам, безпроблемно и сам се бе досетил.
— Била си в къщата на Реджиналд — констатира той.
Само кимнах, напразно опитвайки се да потисна треперенето, което бе обхванало цялото ми тяло.
— И тогава те е спипал, затова е трябвало да скочиш във времето.
Отново кимнах.
— Нападна ли те?
— С нож. Но се изпарих, преди да е успял да ме нарани.
Лицето на Себастиано се бе изопнало от гняв, но не можех да преценя дали гневът му бе насочен към мен, или към Реджиналд.
Поне не му хрумна, че първоначално не се бях върнала директно при него, а първо бях попаднала във водовъртежа на времето и за малко да изчезна завинаги в пастта на Джаберуокито. Това наистина щеше да го стресира. Макар че, като се замисля, цялата история все повече започваше да ми прилича на лош сън — какъвто може би бе и случаят. А тогава бе напълно излишно да безпокоя Себастиано.
— Все пак сега маската отново е у мен. — Както току-що забелязах, това ме правеше много горда със себе си. Треперенето ми попрестана, а и зъбите ми спряха да тракат.
— Искам да чуя всички подробности — рече Себастиано начумерено.
С усилие се надигнах и седнах, вдишах дълбоко няколко пъти и му разказах една съкратена версия на нощното ми приключение. След това Себастиано престана да се гневи и доби много замислено изражение. Седяхме един до друг в леглото, облегнали гърбове на таблата. Той бе преметнал здравата си ръка върху раменете ми и от време на време, потънал в мисли, си играеше с косата ми.
— Всичко това не ми харесва — каза той най-накрая.
— О, и на мен не ми допада особено — съгласих се бързо.
Почувствах облекчение, че повече не ми се сърди.
— Нямам това предвид.
— О, а какво тогава?
— Не ти ли се струва странно, че толкова лесно си проникнала в къщата му?
— Малко се поучудих — признах си. — Но мислех, че просто съм имала късмет. Все пак не е невъзможно.
— Толкова много късмет, че на всичкото отгоре и маската да се търкаля в първото възможно чекмедже?
— Всъщност беше третото. — Сбърчих чело. — Но е вярно, че всичко мина много гладко. Или поне докато Реджиналд не се появи изведнъж.
— Този тип те е очаквал.
В това отношение определено беше прав. Реджиналд дори си го беше признал. Просто маската беше стръвта, която трябваше да ме подмами.
— Едно нещо не разбирам — изтъкнах аз. — Защо ме остави да открадна маската? Той можеше да ме убие веднага след като влязох през прозореца.
— Той не е възнамерявал да те убие — отвърна Себастиано. — Просто се е преструвал. Всъщност е искал само едно нещо и за целта е трябвало да вземеш маската.
Изненадана, извърнах глава, за да го погледна.
— Мислиш, че е искал да скоча във времето?
— Определено.
— Но защо?
— Ако знаех това, щяхме да сме с една крачка напред.
Замислено завъртях котешката маска в ръцете си, опипвайки меката материя. Тя бе толкова фина на допир и изглеждаше още по-безобидна. Като една съвсем нормална, а сега и малко посмачкана копринена маска за карнавал, с красива златна бродерия, фини ресни и усилени ръбове. И все пак й бяха присъщи безмерни сили. Винаги съм искала да зная защо точно аз бях получила маската, както и дарбата да предусещам предстояща опасност. Веднъж, в началото на работата ми като пазител на времето, попитах Себастиано каква роля имам в цялата тази игра. Той се бе поколебал с отговора и после бе отвърнал, че може би съм нещо като жокер.