Във всеки случай не познавахме никой друг с такъв странен сърбеж (като изключим факта, че в момента и при мен не функционираше). А що се отнасяше до маската — познавах само един човек, който също бе получил такава, едно момиче, на име Клариса, с което се бях запознала през 1499 година. Не ми бе разказала подробности, знаех единствено, че бе прецакала важна задача и затова се бе оказала недостойна за маската, заради което бе останала заседнала в петнайсети век. Накрая спаси живота ми и така получи още един шанс да се върне обратно в нейното време — 1793 година. Но тогава тя предпочете да остане в 1499, защото се бе влюбила в тамошния пратеник. Никога повече не чух нещо за нея, но се надявах двамата да са били щастливи заедно.
Усетих, че съм се унесла в спомени, и се насилих да се концентрирам. Защо Реджиналд е искал да скоча във времето?
— Според мен просто е искал да се убеди, че маската работи — рече Себастиано, сякаш бе прочел мислите ми. — Това е една от възможностите. Заедно с още няколко, които искам по-подробно да обмисля. В момента всичко ми се струва голяма каша.
Имаше право. Всичко бе толкова объркано! Потисната, погледнах към трепкащия в синкаво пламък на малката нощна лампа. Макар и цялата история с Джаберуокито и Хосе във водовъртежа на времето да бе само един ужасен кошмар (в което искрено се надявах!), страхът ми бе съвсем реален.
— Какво ще правим сега? — попитах обезсърчена. — Все някак трябва да продължим напред!
— При всички положения няма да правиш нищо повече без мен. — Себастиано раздвижи раненото си рамо и изохка тихо. — Боже, само да можех да движа свободно ръката си! Как ми се иска да спипам онзи мръсник! Може би трябва да му направя едно кратко посещение. В случай че все още е там.
— На секундата можеш да забравиш за това. Трябва да се пазиш. Лекарят каза, че най-малко още две седмици трябва да избягваш всякакво вълнение.
— Всякакво? — Той ме погледна. В очите му блестеше игриво пламъче. — Какво ще кажеш да съблечеш тези парцали и да заключиш вратата?
— Не знам… Нали все още изпитваш болка!
— Един италианец не знае що е болка.
— Това не се ли отнасяше за индианците?
— Гълъбче, цяла седмица спах сам и сега се чувствам ужасно самотен.
Можех да го разбера. Аз самата се чувствах много самотна. А и никога не съм можела да устоя на южняшкия му мачо маниер.
— Е, добре. Но само гушкане.
Насън имах странно видение. Стоях пред една от картините на мистър Търнър, която изобразяваше Стоунхендж. Тъмни и мълчаливи скалните късове се извисяваха в нощта, но изведнъж сякаш между тях нещо се раздвижи. Когато се взрях по-внимателно, успях да разпозная човешка фигура, която тичаше към каменния кръг.
Странно, помислих си. Та това е само една картина. Как може фигурата да се движи? Но това не беше всичко, тъй като, когато тя се приближи и стана по-ясна, видях лицето й. Беше моето собствено! А аз не просто тичах, аз спринтирах. И непрестанно поглеждах през рамо, сякаш ме преследваха. Неволно в съня ми също погледнах назад, но там имаше само неясна тъмнина. Въпреки това имах чувството, че ме преследва опасна сила.
Порталът! — просветна ми изведнъж. Трябваше да се добера до портала на времето! Всичко зависеше от това, да го достигна.
Неочаквано в мен сякаш нещо се пропука и се почувствах пренесена в картината. Каменните късове се извисяваха ужасяващо истински и високи като къща пред мен и ми препречваха пътя. А аз продължавах да бъда преследвана. Заплахата се бе превърнала в чувство за непосредствена опасност. Ако не успеех да се добера до портала, всичко щеше да е загубено!
С периферното си зрение долових движение. Прекалено късно. Ей сега щяха да ме хванат.
Дишайки тежко, се изправих в леглото и диво се огледах наоколо. Бях сънувала. Но както и преди, усещането бе прекалено реално, подобно на пропадането ми в бездната на времето. И това не беше всичко: нещо ме подтикваше да стана и да отида в моята стая, където висеше картината, в която на практика се бях вселила. Опитах да устоя на този порив и просто да продължа да спя, но не се получи.
Себастиано лежеше до мен. Бе се обърнал на здравата си страна и наполовина бе заровил лице във възглавницата. Няколко къдрави кичура падаха върху челото и слепоочието му. Той въздъхна в съня си. Личеше си, че изпитва болка, тъй като лицето му бе изкривено. Внимателно отметнах косата от лицето му и го целунах по бузата, след което запалих една свещ от нощната лампа и се запромъквах по коридора към стаята ми. Когато прекрачих прага й, отнякъде се появи течение и изгаси пламъка на свещта. Но не се озовах на тъмно, тъй като наблизо проблясваше мъждива светлина. Тя идваше от картината, която висеше на стената срещу леглото ми и изобразяваше Стоунхендж, който бях сънувала току-що. Погледнах в собственото си лице, в моите широко разтворени от страх очи. Зад тялото ми се извисяваха нарисуваните каменни блокове, тъмни, сливащи се с нощта. Между тях пламтеше зловеща светлина. Сякаш теглена от магически конци, се приближих към картината и протегнах към нея ръка, но още преди пръстите ми да са докоснали платното, светлината изчезна. Това, което остана от нея, бе само матовото отражение от една нощна лампа, намираща се точно зад гърба ми. Рязко се извърнах и извиках тихо, но това беше само Себастиано, който ме бе последвал. Олюлявайки се, стоеше на прага и се подпираше на рамката на вратата.