— Не трябва да ставаш! — извиках.
— Ами ти? Не можеш ли поне веднъж спокойно да си лежиш в кревата и да спиш като нормален човек?
Объркана, отвърнах на погледа му, след което отново погледнах към картината. Изглеждаше както винаги.
— Аз… имах странен сън…
— Постоянно ти се случва. — Той въздъхна и ми протегна ръка. — Върни се в леглото.
Мълчаливо поех ръката му и се върнах заедно с него в стаята му. През останалата част от нощта спах дълбоко и без да сънувам. А когато се събудих, знаех съвсем точно какво трябва да направя.
Първото, което сторих, бе да потърся в енциклопедията къде се намира Стоунхендж. Бе близо до Еймсбъри, едно забутано място, северно от Солсбъри в графство Уилшър.
— Колко време е нужно, за да се стигне до Еймсбъри? — попитах мистър Фицджон.
— Е, бих казал, че не повече от два дена път. Мога ли да попитам дали милейди планира да пътува до там? Да наредя ли да приготвят екипажа за едно по-дълго пътуване?
— Много любезно от ваша страна. А, да, и наредете да повикат Джери, искам да обсъдя някои неща с него.
Допуснах глупавата грешка да разкажа на Себастиано за плановете ми, докато му правех компания по време на една късна закуска. По-добре щеше да е, ако си бях държала езика зад зъбите, тъй като той бе недоспал, в лошо настроение и изпитваше болка. Мийкс бе донесъл табла с храна за болни и кана чай, като през цялото време ми хвърляше отровни погледи, защото отново се размотавах в спалнята на нуждаещия се от спокойствие негов господар. С високомерно възмутена физиономия започна да четка жакети, докато Себастиано не му заповяда да подготви банята и пособията за бръснене.
Накратко обясних на Себастиано какво планирам.
— Разбира се, ти не можеш да дойдеш — заключих. — Все още не си достатъчно добре за толкова дълго пътуване.
— Можеш да забравиш — отсече той. — Недвусмислено ти казах, че нищо повече няма да предприемаш сама.
— Искам само дапоогледам. Освен това няма да съм сама, а с Джери. Вече говорих с него и той каза, че няма никакъв проблем. Той познава пътя до Еймсбъри. А и не е чак толкова далеч. Ще се върна съвсем бързо.
— Не — рече Себастиано. — И това е последната ми дума.
Точно в този момент от разговора ни се завърна Мийкс със затоплената вода за бръснене, което ми дойде добре дошло, тъй като не исках да се карам със Себастиано. А до това щеше неизбежно да се стигне, тъй като изобщо нямах намерение да отлагам пътуването ми до Еймсбъри. Простознаех,че по-другата нощ трябваше да съм там. Възможно бе тази вътрешна увереност да имаше връзка с факта, че тогава щеше да е пълнолуние. Може би това бе единствената ни възможност да открием скрития портал. Поради тази причина, твърдо решена, се бях уговорила с Джери да ме вземе веднага след обяда. Така можехме да пътуваме чак до мръкване и да си потърсим подслон за през нощта, така че в рамките на утрешния ден да стигнем Еймсбъри. Което щеше да ми позволи обстойно да обходя околността на Стоунхендж и спокойно да изчакам при камъните, докато изгрее луната.
Поне такъв беше планът. Но не бях предвидила трудностите, които ме очакваха. Една от тях беше Бриджет. Когато я информирах, че през следващите два дни няма да се нуждая от услугите й, това отключи истинска паника в нея.
— Вече съм й дотегнала — шепнеше си Бриджет ясно доловимо, докато излизаше. Гласът й звучеше пропит от сълзи. — Ще остана бездомна и за да преживявам, ще трябва да дарявам грозни мъже с благосклонността си. Може би дори ужасяващия коняр Джако, който иска да ми даде три гвинеи, ако изпълня молбата му. Красив и възпитан мъж като Мийкс със сигурност няма да ме удостои и с поглед. Той има очи само за лъснатите ботуши на милорд. — Бриджет млъкна, но само колкото да издаде трепереща въздишка. — Как може да ме отпрати просто така? Не усеща ли какво ми причинява? Това е краят ми!