— Джако да докара двуколката и да ме закара до книжарницата на мистър Скот — наредих аз.
Седрик се поклони за трети път и нахлупи капата си, след което се отправи на бегом към конюшнята.
— Милейди, ако се нуждаете от помощта ми, моля, не се колебайте да ми споделите желанията си — помоли мистър Фицджон, докато ме наблюдаваше внимателно и с известно безпокойство.
Кимнах мълчаливо и изчаках изпълнена с безпокойство, докато Джако най-сетне пристигна. Той трябваше още веднъж подробно да ми обясни как Джери бе получил съобщението, но узнах единствено онова, което Седрик вече бе разказал.
— Не, Джери наистина нищо не каза — рече ми Джако. — Нито думичка, да пукна, ако лъжа. Просто офейка.
Джако не бе видял злокобното съобщение, но той, така или иначе, изобщо не можеше да чете. И не, не познаваше момчето, било е просто едно от многото от пощата за едно пени, каквито на тълпи обхождаха улиците.
Джако разтегли беззъбата си уста в угодническа усмивка и ми помогна да се кача в двуколката. Преди да затвори вратичката и да се покачи на капрата, той се осведоми разговорливо, дали аз и мис Бриджет се чувстваме добре. Потънала в мисли, отвърнах нещо, което да го удовлетвори. По време на пътуването до Бонд Стрийт мислите ми непрестанно кръжаха около настойчивия въпрос какво се бе случило с Джери.
Когато пристъпих в книжарницата на мистър Скот, той ме посрещна, куцукайки. Той бе по-блед от обикновено, а лицето му беше леко изкривено. Явно изпитваше голяма болка. Отново ме обзе натрапчивото желание по някакъв начин да му помогна. Просто не беше честно, че на пътуващите във времето им бе забранено да донасят медикаменти от бъдещето.
— Милейди! На какво дължа честта на посещението ви? Не трябваше ли вече да сте на път за Еймсбъри? И къде е Джери? Отвън при каретата?
— Моля, наричайте ме просто Ан — помолих го. — Когато сме насаме, можете да оставите формалностите настрана. Аз дойдох, защото се надявах да намеря Джери тук.
— Да го намерите? — повтори мистър Скот. — Той не е ли при вас?
— Не, той е изчезнал.
— Изчезнал? — Мистър Скот леко залитна, тъй като се отпусна прекалено много на болния си крак. Но бързо се хвана за един от рафтовете. — Но къде?
— Знам само, че в конюшнята е получил някакво съобщение, вследствие на което си е тръгнал. Той трябваше да ме вземе в два часа, но така и не се появи. Искахме да отидем до Еймсбъри.
— Той ми разказа за плановете ви за пътуване — рече мистър Скот, с помрачено от страх и тревога изражение. — В ранния предобед се отби за кратко, за да стегне багажа си и да си вземе малко пари. А сега е изчезнал?
— Явно нещо се е случило — заключих.
Изражението на мистър Скот се вкамени.
— Мисля, че някой го е подмамил с това съобщение.
— Но защо? — Слисана, погледнах стария книжар. Ръката, с която продължаваше да се държи за рафта, трепереше силно.
— За да не отпътувате за Еймсбъри.
О, боже мой. Да не би да смяташе, че някой бе подмамил бедния Джери, за да… Не. Забраних си всякаква подобна мисъл, бе прекалено ужасяващо.
— Моля се на Бог да не му се е случило нещо лошо. — Гласът на мистър Скот трепереше толкова силно, колкото и ръцете му. — Той е всичко за мен. Целият ми живот.
Изведнъж ми стана много студено.
— Сега какво да правя? По-добре ли ще е да се откажа от плана ми и да не отпътувам за Стоунхендж?
— Не — отвърна старият книжар категорично. — Трябва да отидете там. Особено сега. Вече знам, че е от съществено значение за мисията ви да сте при каменния кръг по време на пълнолуние.
— Знаете? — невярващо отвърнах на решителния поглед на мистър Скот. — Откъде? — Прониза ме лъч надежда. — Да не би да сте влезли в контакт с Хосе? Бил ли е тук? Обадил ли ви се е?
— Не, нямам информация за мистър Маринеро. Но открих нещо друго. Една рисунка.
— Рисунка? — попитах неразбиращо.
Той кимна.
— Ако не бяхте дошли тук, още днес щях да ви я донеса на Гросвенър Скуеър. Елате, там отзад е.
Той закуцука напред към задната стаичка. Дървеният му крак се удари глухо в касата на вратата. Толкова бързаше, че за малко да се спъне. В малката стая беше топло. Слънцето грееше през двата тесни прозореца и загряваше въздуха. В кучешкия кош до износеното канапе лежеше Тили и спеше. Когато прекрачих помещението след мистър Скот, тя отвори едното си око и ме погледна уморено, а зад едно от двете кресла се изстреля светлокафява топка козина и въодушевено скочи върху мен.
— Сизифус! — Наведох се и взех на ръце подскачащото от радост кутре. — Ама че си пораснал! Не трябваше ли отдавна да са ти намерили нов дом?
Мистър Скот въздъхна.
— Една съседка искаше да го вземе, но спешно й се наложи да замине за Ексетър, защото майка й се разболя. Така че се наложи той да си остане тук, което ни изправя пред големи затруднения. Още отсега мисис Симънс е напълно неспособна да се оправя с него. А що се отнася до мен… — Вяло посочи дървения си крак, след което взе един сгънат пергамент от рафтовете с книги и с него в ръка седна до масата. — Явно ще трябва да се съглася с предложението на мисис Симънс да дам Сизифус на някой кучкар.