— А какво ще се случи там с него? — попитах притеснено.
— Той е жизнен и умен и може да бъде обучен за куче пазач.
Бях потресена. Междувременно вече бях видяла няколко кучета пазачи в града. Това бяха агресивни, с оголени зъби и отглеждани без ласка животни, чийто периметър на движение стигаше до края на потракващата им верига.
— А ако обучението му за куче пазач не сполучи?
Мистър Скот повдигна тъжно рамене.
— Не мога да го задържа. Няма кой да го разхожда. Досега Джери се грижеше за кучето през свободното си време, но докато него го няма… — Угрижен, старият мъж не довърши изречението.
Сизифус ме побутна небрежно с влажното си носле. Аз погледнах в големите тъмни кучешки очи и решението бе взето.
— Аз ще го взема — обявих.
Изражението на мистър Скот се разведри.
— Така ще ни направите голяма услуга.
— С най-голямо удоволствие. — С малкото куче в скута ми, се настаних на масата до възрастния мъж и загледах със смесени чувства как разтваря пергамента и го плъзга към мен. — Ето, вижте.
Рисунката. Усетих как малките косъмчета на врата ми настръхват. Точно на мястото, където преди усещах сърбежа, когато се задаваше опасност. Чувството не беше същото, дори не се доближаваше до него, беше само негово бегло подобие. Но за да осъзная колко зловещо и всяващо страх бе лежащото пред мен изображение, не беше нужна специална дарба. Пергаментът бе стар и изпомачкан. По краищата бе прогорен, сякаш някой се е опитвал да го запали, но после е размислил. Рисунката върху петнистия пергамент бе отчасти размазана, но въпреки това детайлите ясно се различаваха: бе изобразен Стоунхендж, или поне част от него. Мрачна сцена с високо извисяващи се скални късове по двойки, с лежаща върху тях подобно на покрив скала. Портали от камък. А може би портали към вечността. За мен нямаше никакво съмнение: порталът, който търсехме, се намираше там. Последният, който бе останал. На фона на черното нощно небе се извисяваше пълната луна, а на преден план бе нарисуван, сякаш между другото, един предмет.
Котешката маска.
— Откъде имате рисунката? — попитах с пресипнал глас. Сърцето ми биеше лудо. Неосъзнато прокарвах ръка по копринената главица на Сизифус и почти не забелязвах, когато той жизнерадостно се опитваше да оближе ръката ми.
— Точно това е най-странното — отвърна мистър Скот. — Дойде по пощата.
— Има ли отбелязан подател?
Възрастният мъж поклати глава.
— Единствено успях да науча, че рисунката е пусната преди известно време с изричното поръчение да бъде доставена днес.
Дива надежда избуя в мен.
— Със сигурност е изпратена от Хосе! Дава ни някакво указание!
— Това е и моето предположение. Оттам и моето заключение, че трябва да отидете там по време на предстоящото пълнолуние. — Мистър Скот бе пребледнял още повече. Отчаянието му бе ясно доловимо. Страхът му за Джери осезаемо го потискаше. Искаше ми се да му помогна или някак си да го успокоя, но и самата аз не знаех какво се бе случило. Въпреки това се насилих да кажа няколко утешителни думи.
— Всичко ще се нареди — рекох успокоително. — Хосе ще намери начин да оправи нещата. Той ще се погрижи Джери да се върне. Със сигурност.
Но когато малко по-късно се връщах обратно към Гросвенър Скуер със сгънатия пергамент и кошничка под мишницата, надеждата ми се беше поизпарила. Трудностите, които се трупаха пред мен, изглежда, се превръщаха във все по-висока планина.
— От кошницата се чува скимтене — констатира Джако, докато пред къщата ми помагаше да сляза от каретата. — Струва ми се, че вътре има куче.
Спестих си отговора на това остро като бръснач умозаключение. Вместо това му зададох един логичен въпрос.
— Джако, били ли сте някога в Еймсбъри?
Той сбърчи и без това сбръчканото си чело.
— Къде?
— В Еймсбъри.
— Никога през живота си — отвърна той.
— Но аз съм бил! — гръмко се разнесе зад мен.
Подскочих стреснато. Само това ми липсваше. С насилена усмивка се обърнах към граф Клевли.
— ! Ама че работа! Откъде се появихте така изведнъж?
Той посочи към голямата си тежкарска карета.
— Исках да ви направя посещение, скъпа Ан. През последната седмица идвах множество пъти, но винаги ми се казваше, че не сте си вкъщи. Какво прекрасно съвпадение, че тъкмо си идвате. Да не би в кошницата да има куче? И какво ще правите в Еймсбъри?