Погледнах го с предпазлива надежда. Може би той беше решението на настоящия ми най-голям проблем.
— Имам работа там. Но е… поверително.
— Ще ви заведа там — веднага се отзова Джордж
Със сериозен жест той нагласи извезания си с орнаменти копринен жакет и намести бомбастичния възел на вратовръзката си, уверявайки се, че всичко си е на мястото.
— Още утре вечер трябва да съм там — обясних му.
— Моля? — попита той, поставил ръка зад ухото си.
— Още утре вечер трябва да съм там — повторих по-силно. — Преди падането на нощта!
Стреснах се, защото входната врата току-що се бе отворила. Но беше само мистър Фицджон, който любезно очакваше да си вляза вътре.
— Вече безпроблемно съм пропътувал отсечката само за един ден — изтъкна графът. — Притежавам отличен екипаж с четири коня, което ми позволява да премина първия етап от пътя двойно по-бързо от най-бързата пощенска карета.
— Това означава ли, че ще е достатъчно, ако потеглим утре сутринта?
— Със сигурност. — Той ми се усмихна широко. — Ще ви взема утре в шест. Така дори ще ни остане време да спрем за един обилен обяд.
Графът говореше толкова високо, че най-вероятно се чуваше из целия парк. Или поне до мястото, където бяха застанали мистър Уест и мистър Смит, бившите стражари от Боу Стрийт, които винаги предано ме следваха и бяха дошли с мен дори и на Бонд Стрийт.
В момента и двамата стояха сякаш случайно няколко къщи по-надолу и разговаряха помежду си, но аз забелязах как държаха Джордж под око. Утре сутринта отново щеше да ми се наложи да измисля нещо, за да им се измъкна.
— Джордж, бих предпочела, ако можете да говорите малко по-тихо.
— Какво?
Поставих пръст пред устните си и той кимна с разбиране.
— Ще мълча като гроб и ще съм до минутата точен. Моя скъпа, скъпа Ан! Бих отишъл с вас чак до края на света! Толкова ми се иска най-сетне да разговарям с брат ви. Нали знаете. За да му разкрия чувствата си.
Възхитената му усмивка, с която ме дари, ми беше малко неудобна, а още по-малко ми хареса с каква страст целуна ръката ми. Добре, че Себастиано не можеше да го види.
Нещо ме накара да погледна нагоре към къщата. По дяволите! Тойго бешевидял. Блед и видимо отслабнал, Себастиано стоеше на отворения прозорец на спалнята си и гледаше със зловещо изражение надолу към нас.
— За съжаление, сега трябва да ви оставя, Джордж. Брат ми вече ме очаква.
Отскубнах ръката си от графа и му се усмихнах с престорено съжаление.
Джордж бе проследил погледа ми и цъкна съжалително с език.
— Надявам се, че Фоскари се възстановява добре. Лоша работа беше това с Касълторп. Никога не бих предположил, че този тип е толкова подъл. Колко хубаво, че го няма. Иначе щеше да се наложи аз самият да го предизвикам. Отвратителен инцидент. Все още не мога да повярвам какво се случи. Но вече ви писах за всичко това, прескъпа ми Ан.
И то не само веднъж. От дуела насам освен напразните опити на Джордж да говори лично с мен, той ми бе изпратил най-малко три писма, в които периодично ме уверяваше в своя потрес, срам и съпричастност. Да не говорим за възхищението му към мен.
— Трябва да вървя — казах възможно най-любезно.
Графът се поклони.
— До утре, моя най-скъпа Ан!
Побързах да се прибера в къщата.
— Къде беше? — поиска да узнае Себастиано, когато две минути по-късно влязох в спалнята му. Мийкс ми отвори вратата с неодобрително изражение и се оттегли неохотно, когато Себастиано му нареди да ни остави сами. — И какво търсеше онзи тип отново тук?
Изчаках Мийкс да затвори вратата след себе си.
— Предполагам, че същото както обикновено — отвърнах правдиво. — До известна степен той ме почита. Всичко е много безобидно, много добре го знаеш. Нали ти показах всичките му писма.
— Точно в това е проблемът. Той се прави на много безобиден. Лудо влюбеният, напорист мухльо. Ако питаш мен, просто използва всяка възможност да се навърта около нас. Нямам вяра на този тип.
Първият ми импулс бе да му възразя, но досегашният ми опит в това отношение ме бе научил, че е по-здравословно да не се доверявам прибързано на никого, особено на хора, които и без това бяха заподозрени. Може би вероятността не бе особено голяма, но и не бе напълно изключено Джордж да не е напълно искрен. Внезапното му желание да ме откара до Еймсбъри можеше да се дължи и на други мотиви, а не на обожанието му. Може би все пак трябваше да намеря друга възможност да стигна до там. Боже, ставаше все по-сложно!
— Защо просто не му кажеш най-сетне да те остави на мира? — продължи Себастиано.