Бях толкова изнервена, че не можах да сдържа заядливия си коментар.
— Както ти каза на Ифи да те остави на мира?
Себастиано не се върза. Той ме погледна със свъсено чело.
— Не ми харесва, че излизаш толкова често. Младоженеца Кен може да дебне наоколо. Както и други от неговия сорт. Трябва да има поне още един негов съучастник. На практика може да е всеки.
— Мистър Уест и мистър Смит са като две мои сенки, нищо няма да ми се случи.
— Освен ако отново не ги измамиш, за да можеш на своя глава да проведеш някоя от твоите животозастрашаващи операции. — Той ме погледна настойчиво. — Ана, обещай ми, че няма да направиш отново подобно нещо!
Усетих как топлина плъзва нагоре по лицето ми. Ей сега щях да се изчервя. Всеки миг Себастиано щеше да ме разобличи, но едно почукване на вратата ме спаси.
— Влез! — извиках с облекчение.
Беше мисис Фицджон. След един от нейните вдървени поклони ме уведоми, че лейди Уинтърботъм е дошла на гости и че малкото куче е свършило работата си върху обюсонския килим.
— Веднага идвам — рекох, вече на път към вратата.
— Малко куче? Значи, си била при мистър Скот — установи Себастиано и малко непохватно се отпусна върху ръба на леглото. На никого не можеше да убегне каква нужда от почивка продължаваше да има той. — Щеше ли някога сама да ми кажеш, че си била там?
— Хм, тъкмо смятах да ти разкажа, но ти поиска първо да говорим за Джордж. И да, взех Сизифус при нас, но само временно. — Имах гузна съвест, защото криех от Себастиано най-важните факти, но действията ми бяха продиктувани от извънредното положение. Всичко, което можех да му разкажа — че Джери бе изчезнал, че се бях сдобила с тайнствен пергамент, че утре сутринта щях да замина за Еймсбъри без него, — щеше само да го разстрои. И като краен резултат щеше да дойде с мен, без оглед на състоянието си. Но именно това в никакъв случай не трябваше да се случва. От дългото и друсащо пътуване имаше вероятност раната му да се отвори наново и температурата да се завърне. А това щеше да доведе до последици, за които изобщо не исках да мисля. За нищо на света не исках да го изложа на повторна опасност. Себастиано се нуждаеше най-много от спокойствие и почивка, и аз щях да се погрижа да получи и двете.
— По-добре отново си полегни — посъветвах го.
Преди да напусна стаята, забелязах, че ме гледа замислено. Така, сякаш ми нямаше вяра. За което имаше и пълно право. Сърцето ми се сви, докато слизах надолу. Чувствах тежестта на отговорността като воденичен камък около шията. Как ми се искаше да поговоря със Себастиано за всичко това! Но беше невъзможно. Трябваше сама да се справя, защото, ако той разбереше истината, нямаше да допусне да отпътувам без него за Еймсбъри. А ако дойдеше, в сегашното му състояние това можеше да го убие. Една дилема, която имаше само едно решение — той трябваше да остане тук. Така че нямах никакъв избор, азтрябвашеда пазя в тайна плана си. Толкова бе просто. Но и толкова трудно.
Една въздишка ми се изплъзна, докато прекрачвах салона, където ме очакваше Ифи.
— Скъпа Ан! — Тя целуна въздуха до дясната ми буза. Косата й леко ухаеше на върбинка, а бузите й имаха свеж розов цвят без никаква намеса на руж. Лавандуловосинята й рокля бе чисто нова, или поне не я бях виждала да я носи преди, както и ръкавиците в тон от мека като памук ярешка кожа и малката шапчица с цветчета. — Надявам се, че си добре, мила моя!
— Да, благодаря, че попита — отвърнах разсеяно. Всъщност изобщо нямах време да си говоря с нея. Спешно трябваше да се погрижа за транспорт до Еймсбъри. За мое съжаление, на Джордж не можеше да се има пълно доверие, а в това отношение не исках да поемам излишен риск. — За съжаление, днес не мога да изляза с теб на разходка или да те придружа по магазините — казах за всеки случай.
— Дойдох тук, за да се осведомя за състоянието на брат ти. И му донесох нещо. — Тя взе чантичката си от облегалката на креслото, на което бе седяла допреди малко, и извади от нея едно пакетче. — Това са съвсем пресни пралини. С печени бадеми и карамелизирана захар. Точно както ги обича.
Откъде, по дяволите, знаеше Ифи какви пралини обичаше да яде Себастиано? Преди да се усетя, изтърсих въпроса на глас. Тя ме погледна учудено.
— Откъде знам ли? Попитах го и той ми отговори.
— Кога?
Тя се изчерви.
— Вечерта, когато… бяхме заедно в градината.
Аха. Значи, първо се бе осведомила за любимите му сладкиши, а после му бе показала гърдите си. Погледнах я твърдо.
— Той няма време за посещения. Трябва да си почива и да не става от леглото.
— Наистина ли? Преди малко срещнах Мийкс в коридора и той каза, че Себастиан е облечен и може да приема посетители. И че ти също си постоянно при него.