— Боя се, че са ни проследили, милейди — рече той тихо. опитвайки се да ме закрие с тялото си от любопитните погледи на кръчмарката. — Графът е. Току-що спря в двора на гостилницата.
Страх скова тялото ми. Джордж бе карал след мен! Това можеше единствено да означава, че в крайна сметка Себастиано щеше да се окаже прав: графът бе от лошите.
— Какво ще правим сега? — попитах аз. — Предпочитам да не го срещам.
— Оставете това на мен, милейди. Изчакайте спокойно тук, докато се върна.
От една страна, беше много практично да оставя нещата в компетентните ръце на мистър Фицджон. Но от друга, ситуацията беше прекалено обезпокоителна, за да остана спокойна на мястото си. Така че бързо станах и започнах да обикалям из гостилницата, следвана от озадачените погледи на кръчмарката и двама гости — селска двойка, които бяха домъкнали целия си багаж вътре, както и пълен с кудкудякащи кокошки кафез.
Малко по-късно мистър Фицджон се върна.
— Въздухът е чист. Тръгна си.
— Какво му казахте?
— Аз самият — нищо, той изобщо не ме видя. Подкупих конярчето да му каже, че сме продължили с друга карета заради счупен ок на нашия екипаж. След което той веднага скочи във файтона си и потегли. Ще пришпорва конете си като луд, за да ни настигне, и изобщо няма да му хрумне, че ние караме зад него.
— Но най-късно в Еймсбъри ще се усети, че е бил измамен — отбелязах аз.
— Не се притеснявайте, ще успея да намеря начин да спестя на милейди срещата с този нахален обожател — рече мистър Фицджон. Характерната за него невъзмутимост бе отстъпила място на яростна решителност.
— Не съм сигурна дали наистина ме преследва по тази причина — признах аз. — Искам да кажа, защото е влюбен в мен. Възможно е, в действителност… да крои нещо лошо.
— Имате предвид, че може би е разярен заради това, че го отблъснахте? Да го възприема като голям позор, че го зарязахте просто така, без да му оставите каквото и да било съобщение?
— Напълно е възможно — съгласих се с неприятно чувство в стомаха.
Разбира се, това бяха глупости, но за иконома подобно обяснение бе правдоподобно. Или поне по-смислено, отколкото ако му бях казала, че най-вероятно графът е коварен тип от бъдещето. Както и да е, все пак мистър Фицджон трябваше да знае, че от страна на Джордж може би ни грозеше опасност.
— Не се притеснявайте, милейди. Аз съм въоръжен. — Фицджон потупа кожената си чанта, която през цялото време носеше със себе си преметната през рамо на дълга каишка.
Устата ми пресъхна.
— Да не би вътре да има… пистолет?
Фицджон кимна с достойнство.
— По време на път човек винаги трябва да е подготвен за разбойниците и не трябва да оставя защитата си на случайността. Затова още преди много време съм си създал навика при пътуване на далечно разстояние винаги да нося оръжие със себе си, за да държа всякакви джебчии и крадлива паплач надалеч.
Боже господи! Моят иконом носеше със себе си пистолет! Преглътнах тежко. Това начинание все повече се превръщаше в непредвидимо приключение.
Но за мое облекчение, останалата част от пътя премина без произшествия. Най-много от време на време да изникнеше някоя яма, която караше каретата да подскача и яко ме раздрусваше. Пътувахме през целия ден и спирахме само колкото да сменим конете, да хапнем нещо или да се поразтъпчем. Конярят Джако се оказа издръжлив тип. Покрит с прах и приведен, седеше върху тясната помощна пейка зад капрата и от време на време при лоша видимост на завоите или при разминаване с други карети надуваше един рог, докато мистър Фицджон с неуморна сръчност държеше юздите.
Пътувахме през приятна, набраздена от ниски хълмове местност, в която живописни малки селца лежаха разпръснати под лъчите на слънцето. На фона на идиличната, прекъсвана единствено от песента на птичките тишина, всякаква опасност изглеждаше много далечна, но това усещане бе измамно. Когато се приближихме до нашата цел, почувствах безмерната опасност, която ме очакваше там. Знаех, че пред мен се простираше нощта, в която всичко щеше да се реши. Въпреки това сякаш нещо ме привличаше натам, нито за миг не ми хрумна идеята да се откажа и да се върна. Всичко, което щеше да се случи днес, бе толкова неизбежно, както изгревът на луната, която скоро щеше да се покаже блестяща на хоризонта. През целия ден небето бе безоблачно и също толкова ясен щеше да е и нощният небосвод.
Местността около Еймсбъри бе много провинциална. С изключение на няколко къщи със сламени покриви, както и множество житни поля и насаждения с цвекло, наоколо можеше да се видят малко следи на човешката цивилизация. Самото село бе много затънтено. Освен един селянин, който търкаляше бъчва през улицата, не срещнахме жива душа. С надеждата да зърна някоя гостилница, за мой ужас, съзрях пищната карета на Джордж Клевли. Притеснена, се обърнах, гледайки назад през прозореца, но изглежда, никой не ни обърна внимание. Още докато напускахме селото откъм запад и го оставяхме зад гърба си, слънцето залезе. Няколко километра по-нататък каретата спря в подножието на един хълм. Фицджон отвори вратичката.