— Пристигнахме, милейди. Останалата част от пътя трябва да извървим пеша.
Той любезно ми предложи ръката си, аз го хванах под ръка и погледнах нагоре към хълма. На фона на пурпурното небе се открояваха силуетите на големите, стърчащи скални блокове. Тук беше. Легендарният Стоунхендж.
Тъкмо бяхме извървели няколко дузини крачки по избуялата с треволяци пътека, когато чух как каретата зад нас изтрополи по пътя. Изненадана, се обърнах и тъкмо успях да видя как изчезна зад следващия завой.
— Но какво прави Джако, защо откара каретата?
— Наредих му да намери подслон в селото, след което да се върне. Все някъде трябва да пренощуваме. Освен това конете трябва да бъдат напоени и нахранени.
Мистър Фицджон изгледа изучаващо небето.
— Трябва да запалим факла, скоро ще се стъмни.
И действително той носеше една със себе си. Изумена, наблюдавах как я запали със старомодна запалка. Той наистина мислеше за всичко. Без него щях да съм напълно загубена.
Слънцето напълно се бе скрило. Оранжево-червената игра на цветовете в небето избледняваше и отстъпваше на мъгливото сиво на настъпващия здрач. Почти бяхме достигнали каменния кръг. Масивните монолити се извисяваха пред нас. Между обраслите с мъх камъни, изглежда, ни очакваха прастари тайни, въздухът бе наситен с необичайна енергия. Каквото и да се случеше днес, щеше да е скоро. До изгрева на луната оставаха само още няколко минути.
Мистър Фицджон извади джобния си часовник и отвори капачето му.
— Още една минута до появата на луната.
Отнякъде довя студен въздух и ме докосна.
Неочакваното прозрение ме удари като бухалка по главата.
— Аз изобщо не съм ви казала, че искам да стигна до Стоунхендж — изплъзна ми се, докато се отдръпвах от Фицджон. — Споменах единствено Еймсбъри. Точно както и на Джордж. И той бе спрял в селото, защото нямаше представа, че искам да отида при камъните. Новиезнаехте и затова директно продължихте насам.
— Така е. Вече се питах кога ли ще ви направи впечатление. — Иначе изпълненото с достойнство изражение на иконома изведнъж изглеждаше странно демонично на фона на светлината от факлата.
— Виесте — промълвих. — Вие сте старият, който стои зад всичко. Вие искате да разрушите времето!
— Не цялото време. Това, което ми трябва, ще запазя. А онова, от което искам да се освободя… е, да. Сигурно се досещате. Малко е крайно, но нямам голям избор. Все пак искам да спечеля играта. А това става най-лесно, когато човек изгони всички останали играчи.
— А аз какво общо имам с това? Защо ме доведохте тук? — едва успях да произнеса въпроса.
— Е, вие имате маската. За съжаление, тя не работи без вас. Вече опитах, защото си мислех, че ще се получи, но бях в грешка. Затова ви бе позволено да си я вземете обратно. И затова сега сте тук. Вие и маската.
— Какво сте сторили на Джери? — изплъзна се от устата ми.
— За съжаление, се наложи да изчезне, за да мога на негово място да дойда тук с вас.
Прилоша ми, за малко да повърна.
— И какво ще стане сега? — попитах. — И мен ли искате да убиете?
— Това зависи изцяло от вас. Нали знаете, всичко е само игра. Има победители и победени. Можете да се борите за победата. — Той посочи към хоризонта. — Луната тъкмо изгрява. Ще се изразя така: шансът да успеете, е петдесет на петдесет. Честна игра според мен. — Каза го с любезен тон, но от гласа му ме побиха тръпки. Резервираната му почтителност бе напълно изчезнала. Бе приключил с преструвките на иконом. Изведнъж изглеждаше с няколко сантиметра по-висок и хладнокръвно решителен.
Сърцето ми биеше лудо. Поех си дълбоко въздух, докато незабелязано се подготвях за бягство. Ако вдигнех полите си и направех спринта на живота ми, може би щях да успея да стигна до селото и там да помоля Джордж Клевли за помощ. Поне сега вече знаех, че той бе напълно невинен и неоснователно го бях подозирала. Той ме бе последвал само защото се е притеснявал за мен. Ако му се бях доверила, щях да дойда тук с него, вместо с Фицджон, и сега нямаше да съм така здраво загазила!