С присвити очи погледнах надолу по склона по посока на пътя. Не бях особено добра в бягането, но и мистър Фицджон не изглеждаше особено спортен. Освен това беше — поне видимо — двойно по-възрастен от мен. В действителност сигурно дори сто пъти. Макар и да притежаваше свръхчовешки сили (изобщо не исках да знам какви!), първо трябваше да ме спипа.
Но тогава изведнъж ми просветна, че изобщо не трябваше да тичам до селото. Спасението бе съвсем близо. Горе, близо до камъните, се виждаше трепкаща светлина и отнякъде, сякаш от много далеч, чух Хосе да ме вика.
— Насам, Ана! Към портала!
Измежду монолитите бе изгряла пълната луна, обрамчена от една от каменните порти, бе изникнала над върха на възвишението. Бледата й светлина обгръщаше каменния кръг и се сливаше с блясъка на отварящия се времеви портал. Без да се замисля, се втурнах натам. Насред блясъка изведнъж видях неясния силует на Хосе. Дори разпознах лицето му с черната превръзка на окото. Той изглеждаше изтощен, но в изражението му се долавяше и надежда.
— Тичай по-бързо! — извика той и ми протегна ръка от другия край на времето. — Трябваш ми тук! Без теб не мога да премина!
Дадох най-доброто от себе си, но не беше достатъчно. И изведнъж изражението на Хосе се промени.
— Внимавай! — извика отново.
Гласът му почти се заглуши от бученето и рева на водовъртежа на времето. Предупреждението му закъсня. В следващите части от секундата някой се нахвърли върху мен. Едно масивно тяло се удари в моето и ме събори. От силния сблъсък всеки кубичен сантиметър въздух бе изкаран от дробовете ми. Проснах се по гръб, а нападателят ми лежеше върху мен. На лунната светлина видях точно над мен светлоруса коса и снежнобели зъби. Без съмнение, това беше Младоженеца Кен, или наричаният още Реджиналд Касълторп. Той ме бе издебнал тук, разбира се, по нареждане на Фицджон. Но защо?
И тогава разбрах, тъй като Фицджон ме бе последвал и протягайки ръка, бе докоснал портала.
— Не! — успях да чуя далечния вик на Хосе, когато порталът се разпадна. Буквално експлодира и изчезна заедно с Хосе в нищото и всичко това придружено от мощен тътен. От ударната вълна лежащият напречно във въздуха камък се срина на земята. Из въздуха се разхвърчаха буци пръст, една от тях улучи Реджиналд по рамото и се раздроби на мънички парченца, от които едно-две попадаха в отворената ми уста.
Давейки се и плюейки под тежестта на Реджиналд, осъзнах какво се беше случило. Поради някаква причина Хосе е можел да отвори портала само защото бях наблизо, а Фицджон бе чакал точно този момент, за да локализира портала и да го разруши. Последния все още съществуващ портал вече го нямаше и вината за това бе изцяло моя.
Шансът бе петдесет на петдесет и аз бях изгубила.
— Удари я силно да припадне — извика Фицджон. — Бързо, иначе ще скочи във времето!
— Имам по-добра идея. Ще я убия. Сега вече не ни трябва. — Реджиналд посегна към земята и сграбчи един камък. Когато замахна с него, без изобщо да се замисля, ударих с челото си колкото силно можах брадичката му. Той изпусна камъка и залитна, простенвайки, назад, което ми даде възможност да го избутам и да се търкулна настрани.
— Тъпачка, ще те спипам — изрева Реджиналд, докато аз се изправях на крака и залитайки, отстъпих две крачки назад.
— Закъсня, идиот такъв — рече Фицджон.
Светлината от факлата огряваше лицето му в зловеща светлина.
Побеснял от ярост, Реджиналд оголи зъби и скочи към мен.
Стиснах силно очи и си пожелах да се върна обратно при Себастиано. В следващия миг светът около мен се превърна в ледена, непрогледно черна дупка.
— Ана! — чух някой сякаш отдалеч да вика името ми, след което последва цяла серия от италиански ругатни, звучащи като музика в ушите ми. По този начин ругаеше един-единствен човек, когото познавах, и това бе Себастиано. Звучеше наистина много мило. Не чак толкова мили обаче бяха шамарите. Един отдясно, един отляво, после още един отново отдясно, но по-силен от първите два.
— Съвземи се! — викаше ми той.
— Добре де — измърморих замаяно. Но за съжаление, не и преди четвъртия шамар, от който окончателно се събудих. И който, за съжаление, си заслужавах, след всичко, което бях прецакала. — Аз съм виновна — промълвих.
Себастиано въздъхна облекчено и ме придърпа в обятията си.
— Слава богу! Ти си жива!
Стори ми се, сякаш той потисна едно свое изхлипване, но сигурно грешах. Но когато чух следващите му думи, разбрах, че може би не съм толкова далеч от истината.
— Изведнъж се появи тук, на пода, и не дишаше — рече той. — Помислих, че си умряла!
— Всичко е наред — промърморих, докато с мъка отварях очи. — Дай ми само минутка.