Явно това предложение му се стори неприемливо. Страхът му за мен се обърна в гняв.
— Dio mio, къде, по дяволите, беше? През целия ден ми се струваше странно, че не се появи, без значение какво ми разправяше Мийкс. Пазарувания с Ифи и посещения в операта, как ли пък не! — Той ме хвана за раменете и ме раздруса. — По дяволите, Ана, говори с мен! Къде беше? Да не би в Стоунхендж? Мислех, че сме единни по въпроса, да не предприемаш нищо повече на своя глава!
— Нямаше друг начин — отвърнах с треперещ глас. И тогава му разказах всичко. — Имах шанса да върна Хосе — заключих с тих глас. — Но го прецаках.
Той ме слушаше с каменно изражение.
— Трябва да се махнем от тук — рече безизразно. Само това единствено изречение. Самият той вече бе станал и бе започнал да се облича. Виждах колко му е трудно заради ранената ръка и исках да му помогна, но той отказа безцеремонно. — По-добре си стегни багажа. Вземи само най-необходимото. Ще вървим пеша, никой не бива да знае къде отиваме.
— А ние къде отиваме?
— Ще си намерим скривалище, където на Фицджон не би му хрумнало да ни търси. Ако останем тук, все едно му се поднасяме на сребърен поднос и най-вероятно до утре ще сме мъртви. Повече не сме му нужни.
— Същото каза и Реджиналд — потвърдих притеснено.
— Виждаш ли. Това, че самият аз съм още жив, вероятно се дължи на факта, че Фицджон е искал всичко да продължи нормално, за да може да надзирава по-добре действията ти и непрестанно да е близо до теб. Но сега вече той постигна каквото искаше — тази епоха е окончателно изолирана, порталите са унищожени. От този миг насетне само ще му пречим, затова ще се погрижи веднъж завинаги да се отърве от нас.
— А останалите хора в къщата? Мислиш ли, че някой от тях… — Замлъкнах. Гърлото ми се свиваше само като се замислех за това.
Себастиано изрече на глас опасенията ми.
— Не можем да имаме доверие на никого. Всеки от тях може да е подкупен от Фицджон.
— Можем да пуснем жалба срещу него и да накараме да го арестуват. Та нали официално той е само един иконом.
— В полицията на Боу Стрийт също има свои хора, това е толкова сигурно, колкото аминът в църквата. — Лицето на Себастиано бе много бледо и ядосано, виждах какво усилие му костваше да се облече.
— Позволи ми да ти помогна!
Той избута ръцете ми настрана.
— Отиди да си стегнеш багажа. И гледай да не събудиш някого.
Обезсърчена, отидох в съседната стая и безразборно напъхах някои неща в една чанта. След известно колебание сложих във втора чанта няколко от любимите ми книги и три тома от енциклопедията. Когато се върнах при Себастиано, той вече се бе облякъл и бе стегнал пътната си чанта.
— За какво са ти две чанти? — попита той.
— Ъ… ами така тежестта се разпределя по-добре. По-здравословно е за раменете.
— Когато повече не можеш да носиш книгите, ще ги оставим някъде по пътя — заяви ми той.
— Да, разбира се, ще го направим — уверих го, но в действителност бях твърдо решена в краен случай да мъкна книгите с мен чак до края на света (или на времето).
Забелязах, че Себастиано бе донесъл от господарската стая ковчежето с парите и бижутата. Поне нямаше да се лутаме без средства, което малко ме успокои. Ако изобщо нещо можеше да е успокоително в тази заплетена ситуация.
Той проследи погледа ми и поклати мрачно глава.
— Ковчежето е празно. Парите, бижутата — всичко е изчезнало. Дори и диамантеното ни колие.
— Какво? — Изплаших се. — Но защо…?
— Мръсникът е взел всичко ценно и е оставил само дреболиите. Прибрах няколко сребърни свещника, които бихме могли да продадем. Но само при екстремни обстоятелства, защото Фицджон със сигурност ще държи под око съответните заложни къщи. Надявам се, че ти имаш известно количество пари в брой.
Зяпнах го слисана.
— Само малка сума за из път, която си бях взела.
— Това трябва да ни стигне.
— Ще ни стигне най-много за няколко хранения и една нощувка.
— Просто ще трябва да снижим малко изискванията си. — Той нарами чантата си и направи физиономия, тъй като от движението го заболя. — Давай да се махаме от тук.
Възможно най-тихо слязохме долу. Във фоайето се заковах на място. От кухненските помещения се чуваше ясно различим шум. Щеше да е радостен лай, ако Сизифус бе с няколко месеца по-голям, но тъй като все още бе кутре, звучеше по-скоро като радостно скимтене.
— Изчакай за момент — казах и преди Себастиано да е успял да възрази, вече се бях отправила към кухнята. Кучешката кошница бе оставена до печката. Изрично бях помолила мисис Фицджон да не оставя Сизифус сам и през нощта също да го наглежда, тъй като в чуждата обстановка и без майка си той сигурно ще се страхува. Явно тя бе решила, че място за спане в кухнята е повече от достатъчно за мъничето.