Той бе излязъл от кошницата и ме посрещна тичешком. Развълнуван, заскача по мен, а когато клекнах до него, веднага започна с благодарност да ближе ръката ми.
— Сега какво ще стане с теб? — попитах безпомощно. Но всъщност знаех отговора, още преди да започне да скимти жалостиво и да ме гледа умолително с големите си очи. — Е, добре, ще те взема с мен. Но наистина трябва да си много тих.
И за мое изумление, той действително го направи, по което, без съмнение, си пролича колко е умен. Мушнах в кошницата един кокал за дъвчене и за игра и той веднага започна да го глозга. С кошницата в ръка отидох обратно във фоайето, където ме очакваше Себастиано с непроницаемо изражение.
— Щом и без това ще се крием, спокойно може да дойде с нас — защитих спонтанното си решение.
Себастиано ме гледаше безмълвно в продължение на няколко безкрайни секунди и аз се настроих за сериозна дискусия. За всеки случай изложих един от най-стабилните ми аргументи още в началото.
— Той е много полезен спътник — обясних аз. — Има заложбите на истинско куче пазач. Чу ли как вдигна аларма, когато усети, че има някой във фоайето? А бяхме съвсем тихи. Едва ли някой би се справил толкова добре! — Със сигурност щях да прозвуча много по-убедително, ако можех да говоря силно и настойчиво, вместо само да шептя.
— Ана. — Себастиано въздъхна. После, за моя изненада, протегна ръка и ме погали по бузата. — Какво да правя с теб?
— Нямам представа — отвърнах честно.
— Всъщност трябва да съм ти ужасно сърдит, знаеш ли?
— Наистина трябва — казах с лудо туптящо сърце. — Още повече че и аз самата съм си ужасно сърдита. Строго погледнато, трябва да ми удариш още няколко плесници. Или поне да ми се навикаш. Въпреки че някой може да ни чуе, а нали трябва да сме тихи. Но по-късно задължително трябва да го направиш.
— Ще помисля по въпроса. Сега нека се разкараме от тук.
— Но къде ще отидем?
— Все нещо ще ни хрумне по пътя.
— Но ти не трябва да ходиш. Лекарят каза, че…
— Ако останем тук, съвсем скоро никога вече няма да можем да ходим.
И така посред нощ напуснахме Фоскари Хаус, а с това и нашия луксозен живот. По небето се бяха скупчили облаци, които скриваха пълната луна. Нощта бе черна и застрашителна. Без надежда и без да знаем какво ни носи бъдещето, ние потеглихме.
Четвърта част
— Преди малко видях единия от двамата ни бодигардове на ъгъла отсреща — информирах Себастиано три седмици по-късно, докато, дишайки тежко и учестено, и цялата покрита с капки дъжд, се втурнах в бедняшката таванска стаичка, която заедно обитавахме.
— По дяволите!
Той се обърна към мен и така получих възможност да се полюбувам на голите му тренирани гърди — една от малкото радости в последно време. Той тренираше всеки ден с гирички (всъщност с тежки тухли) и не му оставаше много да достигне предишната си форма. Раната бе зараснала добре, а и движенията му вече не бяха сковани. Чрез упорита всекидневна тренировка стъпка по стъпка бе възвърнал силата и бързината си. И по всичко личеше, че за съжаление, в най-скоро време и двамата щяхме да зависим от бойните му умения.
— Кой от двамата беше? — поиска да узнае ядосано.
— Смит. — Опитах се да овладея препускащия си пулс, но тъй като току-що бях изкачила, тичайки панически, шест стръмни стълби, не бе лесно да се постигне. След като седмици наред бях седяла бездейно и бях убивала времето си главно с четене, бях излязла от форма. Дишайки тежко, добавих. — Въпреки че, хм, не, може да беше и Уест. Нали знаеш, че не мога да ги различавам един от друг. Но мисля, че беше Смит. Макар че всъщност няма съществено значение, защото при всички положения беше единият от двамата.
— Сигурна ли си, че не те забеляза?
— Напълно. Навреме офейках.
Себастиано поклати глава.
— Време е да си стягаме багажа. Тук взе да става напечено. Веднага трябва да сменим местоположението си. Добре, че изобщо успяхме толкова да се задържим. Очаквах по-рано да се появят.
— Онзи тип може случайно да е бил тук.
— И сама не го вярваш. Фицджон е пуснал хрътките си да ни търсят из целия град, а това, че сега ги праща и в Ийст Енд, доказва, че подозира за скривалището ни. Все пак изобщо не бихме могли да си позволим нещо друго. — Той остави двете тухли настрана и взе ножа си. Уверено го подхвърли от едната ръка в другата и обратно, след което атакува с мълниеносна скорост невидим противник. По гърба ми полазиха тръпки, когато видях колко бърз и сръчен е той. И направо подскочих на мястото си, когато с рязко движение на китката запрати ножа по невинната стена, където той се заби с трептене — точно между очите на миловидно усмихващата се едрогърда красавица, която бе нарисувана на висящата на стената маслена картина. Моли твърдеше, че това бе неин портрет на младини, който известен художник й бе направил, но като изключим червените коси, нямаше много общо с нея.