— С удоволствие бихме компенсирали щетата, но за съжаление, сме разорени, Моли.
Тя хвърли многозначителен поглед на сребърния свещник, който стоеше върху проядения от червеи скрин — нашата последна ценност. Всичко останало вече бе преминало в нейните ръце. За нов матрак (старият представляваше развъдник на бълхи), за кутия с чай (нашият единствен лукс) и най-вече за честите разходки на Сизифус. Ние самите не смеехме през деня да се показваме с него навън, тъй като Фицджон ни търсеше. С едно малко кученце като допълнителен отличителен знак щеше още по-бързо да ни намери. Затова за пред хората Моли го бе обявила за своя собственост и неохотно го разхождаше, когато трябваше да си свърши работата, което се случваше доста често.
Тя огледа първо мен, а после и Себастиано по начин, който не ми хареса.
— Между другото, преди малко някой разпитва за вас. Един висок, як тип, който доста приличаше на стражар от Боу Стрийт, ако разбирате какво имам предвид.
Изплаших се. Смит вече бе започнал да разпитва наоколо!
— Ти какво му отговори? — попитах я.
Моли не ме удостои с поглед, вместо това гледаше към Себастиано, който тъкмо се пресягаше за ризата си, което разкриваше добра гледка към мускулестия му гръб.
— Ами че тук, в района, не съм видяла никого, на когото да отговаря това описание. Но типът каза, че ще се върне. И също така, че ще има много добро възнаграждение за този, който има полезна информация. Напълно е възможно другите обитатели на къщата да не са толкова дискретни като мен.
— Напълно е възможно и вие самата повече да не сте, когато следващия път този тип цъфне тук — додаде Себастиано студено.
Моли само вдигна рамене, но мислите й бяха изписани върху лицето. Симпатиите й бяха ясно разпределени. На първо място бе нейното собствено добруване. Моли бе на почти трийсет и със сигурност нямаше да получи още много шансове за издигане в живота. Никой не можеше да й се сърди, че действа в полза на собствената си изгода. На нейно място най-съкровеното ми желание също щеше да е да се измъкна от тази мизерна обстановка. При това тук дори й бе сравнително добре, защото имаше цели два етажа за себе си. На по-долните етажи, разпределени из многото тесни стаи, живееха минимум десет семейства с множество деца. Когато срещах тези хора из стълбищните площадки, се плашех от болнавия им и запуснат вид. Без значение дали са стари, или млади — тук живееха все бледи, прекалено слаби и постоянно кашлящи хора. Много от децата имаха гладко обръснати глави заради епидемията от въшки. Цели семейства работеха до припадък в близката фабрика за вълнени платове, включително и децата, които още от девет-десетгодишна възраст трябваше да се бъхтят срещу мизерна надница. И въпреки всичкия мъчителен труд парите едва стигаха за наема и най-необходимото за ядене. През повечето време в къщата смърдеше на зеле и риба, и това бе миризмата в добрите дни. Когато валеше, през пукнатините се просмукваха отвратителните изпарения на преливащите външни клозети и отравяха въздуха и в най-отдалечените кътчета.
Разликата спрямо изискания луксозен живот на висшата класа в по-добрите части на града не можеше да е по-рязка. Беше трудно да се повярва при какви окаяни и мизерни условия трябваше да живеят хората тук. Обръщайки се назад се ядосвах страшно много на себе си — колко безотговорно бях пръскала пари на вятъра по време на обиколките ми по магазините с Ифи, без да се замисля и за миг дори за крайната бедност, царяща в източната част на града!
Не, никой не можеше да обвинява Моли, че искаше да се разкара от тук, без значение по какъв начин, и когато след забележката й за нейната дискретност улових погледа на Себастиано, веднага ми стана ясно какво си мислеше той. Че тя вече ни бе продала. И за мой ужас, това подозрение се потвърди, когато я погледнах по-внимателно. Лекото потрепване на клепачите, издайническото зачервяване на бузите, начинът, по който стискаше неизменната бутилка с джин — всички тези знаци не останаха незабелязани. Вероятно мистър Смит й бе възложил да ни отвлече вниманието, докато той се върнеше с подкрепление, но явно изблик на чувство за вина я бе подтикнал да подхвърли някоя и друга забележка, за да сме нащрек.
Себастиано взе свещника от скрина и го тикна в ръката й.
— Ето. За дупките в картината. И за всичко останало.
Той я погледна настойчиво право в очите, вследствие на което тя още повече се изчерви. Тя сграбчи свещника, отпи глътка джин и своенравно избърса устата си, без да обръща внимание на факта, че така размаза яркото си червено червило.
Избягвайки погледите ни, тя стисна свещника под мишница и напусна стаята. Две секунди по-късно отново надникна вътре.