— Както казах, със сигурност ще има хора в къщата, които ще издадат на онзи стражар от Боу Стрийт, че сте тук. Не знам какво сте прегрешили и дали освен този свещник сте откраднали и още нещо, но ми се струва, че са готови на всичко, за да ви спипат. — Тя направи физиономия, която явно трябваше да изразява съчувствие. — Просто ви казвам. — И след тези думи окончателно се разкара.
Въздъхнах дълбоко. Междувременно Себастиано бе започнал да опакова багажа.
— Какво чакаш? — попита той.
Напълно отчаяна, оставих Сизифус в кошничката му и започнах да пъхам нещата си в чантата.
— Къде ще отидем сега? — попитах на свой ред.
— Въпросът не е къде отиваме, а колко бързо ще се махнем. — Себастиано наметна мантото си с решителен замах, скочи в ботушите си и закопча колана с ножницата на кръста си. — Вероятно ни остава по-малко от половин час.
— Мисля, че разполагаме с малко повече, тъй като онзи тип сигурно ще извика подкрепление.
— Разбира се, че ще го направи. Но не лично. Гаранция, че е пратил някое момче, а той самият дебне някъде отвън и държи къщата под око. Това означава, че в момента имаме само един противник, но със сигурност не задълго.
Преглътнах надигащия се в мен страх и побързах с опаковането.
Себастиано си надяна шапката ниско над челото и преметна чантата си през рамо. А после ми протегна ръка. Аз я улових и почувствах, че изобщо не е толкова изпълнен с увереност, колкото се преструваше — пръстите му леко трепереха. Не толкова силно, колкото моите, но достатъчно, че да се забележи. Но поне бяха топли, за разлика от моите, които бяха студени като висулки.
Той ме придърпа към себе си и силно ме прегърна.
— Днес казвал ли съм ти, че те обичам?
— Да, веднага след като се събудихме.
— Значи, е крайно време да го повторя. Обичам те.
— И аз теб.
През последните дни си го казвахме по-често. Причината за това беше очевидна — и двамата се опасявахме, че скоро може би нямаше да имаме възможност да изричаме тези думи. Страхът, че ще бъдем открити, бе постоянен наш спътник. Напрежението, под което се намирахме, ни бе сплотило повече от всякога.
— Ана — прошепна Себастиано и ме целуна.
Сърцето ми политна към неговото. Целувката бе нежна и въпреки това толкова интензивна, че за малко да се разплача от любов. И от страх, да не го изгубя.
Той прочисти гласа си.
— Ако се отървем живи след тази мисия, трябва да се оженим.
Затаих дъх. Правилно ли го бях разбрала?
Той ме притисна още по-силно към себе си.
— Знам, че тук е всичко друго, но не и романтично. Бълхите и мръсотията, и вонята, обстановката никак не е подходяща. Всъщност си го представях по друг начин. С шампанско и на свещи. С пръстен.
— Да — казах аз.
Той ме отдръпна леко от себе си и ме погледна в очите.
— Да, какво? — попита леко притеснен.
— Да, съгласна съм! — Смеех се и плачех едновременно. — Искам да се омъжа за теб. Колкото е възможно по-бързо. Дори и без шампанско и годежен пръстен.
Отново се целунахме и изведнъж в стаята стана по-светло, сякаш изведнъж сивото дъждовно небе се бе разкъсало и в стаята бе проникнал слънчев лъч. Несгодите от последните седмици, вонящата квартира, мизерните хигиенни условия, монотонното, напрегнато очакване — всичко това моментално бе забравено.
Без да се сбогуваме с Моли, слязохме по запуснатото стълбище. Аз носех кучешката кошница, а Себастиано бе нарамил багажа ни, но в същото време стискаше и дръжката на ножа си. Той вървеше пръв, зорко оглеждайки се на всички страни.
Отново бягахме презглава, без никаква представа къде щяхме да се скрием. Не можехме да помолим за помощ никой от хората, които Фицджон познаваше, тъй като бяхме убедени, че той бе поставил всички под наблюдение и ако се стигнеше дотам, нямаше да се поколебае да елиминира всеки, който ни се притечеше на помощ.
Напуснахме къщата през задната врата. Навън беше мъгливо, поне толкова, колкото и в деня на дуела. Мръснобели кълбета се стелеха около запуснатите тухлени къщи, не се виждаше и на десет метра разстояние. Себастиано вървеше напред, а аз плътно го следвах. Забързахме крачка, а накрая почти се затичахме. Още на първия ъгъл от мъглата изникнаха два тъмни силуета. Подскочих ужасена, но тогава видях, че това са само търговецът на въглища и неговият син, които живееха две къщи по-надолу. От кучешката кошница се чуваше скимтене, но съвсем тихо. Бях обяснила на Сизифус, че трябва да е тих, и някак си, изглежда, ме беше разбрал, въпреки че беше още толкова малък. Това куче наистина беше специално. Себастиано ме беше предупредил да не се привързвам прекалено към него, но вече бе късно. Обичах това куче с цялото си сърце и само като се замислех, че по някое време — надявам се, много скоро! — ще се върна в настоящето и няма да мога да го взема с мен, гърлото ми се свиваше.