— Нищо подобно — отвръща ми Ели. — Ти за такава ли се имаш?
Двете се кискаме неудържимо, а някаква нафукана кокона от едно от големите национални издания се извръща и ни хвърля гневен поглед.
— Дами и господа — прекъсва кикота ни остър женски глас. Вдигам глава, за да видя кой говори. Трябваше да се досетя — пред редовете с насядали журналисти се е изправила Алиша. Мислено отбелязвам с неприязън, че има много хубави крака.
— Както се убедихте, нашата програма за спестявания „Далекоизточни инвестиции — екзотични възможности“ представлява интересен новаторски подход към личните инвестиции — продължава Алиша, оглежда залата, среща погледа ми и ми се усмихва студено.
— „Екзотични възможности“, дрън-дрън — просъсквам шепнешком на Ели, като й посочвам една страница от рекламната брошура. — По-скоро екзотични цифри. Видя ли какви цени са нафраскали?
(Винаги първо отгръщам на страницата с цените. Така както в магазините винаги гледам първо етикетчето с цената.)
Ели врътва очи съчувствено, все така заслушана в мобилния си телефон.
— Далекоизточните инвестиции носят добавена стойност — продължава да нарежда Алиша с предвзетия си студен глас. — Инвестирайки с нас в Далечния изток, ще получите повече.
— Цените им са по-високи, значи ще изгубим повече — изричам гласно, без да се замисля.
Из залата се разнасят смехове. Хората се обръщат и ме зяпат. Ама че неудобно! Знам си, че и Люк Брандън също ме гледа. Навеждам глава и се преструвам, че си водя бележки.
Всъщност, ако трябва да бъда откровена, не виждам защо изобщо трябва да се преструвам, че си водя бележки. И без това в списанието няма да бъде публикувано нищо друго, освен локумите, дето ги има в рекламната им брошура. „Далекоизточни инвестиции — екзотични възможности“ ни захранва всеки месец, като откупува цеди две страници от списанието за лъскавата си реклама. И освен това миналата година заведоха Филип на едно фантастично проучвателно (ха-ха!) пътуване до Тайланд — така че едва ли някой ще ни позволи да кажем каквото и да било за тях освен колко са велики. Алиша продължава да говори, а аз се привеждам към Ели.
— Добре де — прошепвам й аз, — ще ми услужиш ли с кредитната си карта?
— Празна е — отвръща ми тя тъжно. — Изчерпала съм докрай лимита си. Защо мислиш живея от ваучърите си за „Лънчън“?
— Но на мен ми трябват пари! — шептя настоятелно. — Направо съм отчаяна! Трябват ми двадесет лири!
Изглежда съм го казала по високо, отколкото трябва, защото Алиша спира да говори и отправя поглед към мен.
— Може би е трябвало да инвестираш в „Далекоизточни инвестиции — екзотични възможности“, Ребека — отбелязва тя и в залата отново се разнасят смехове, но този път за моя сметка.
Неколцина лица се извръщат и ме зяпат ухилени. На свой ред ги гледам потресено. Та те са мои събратя журналисти, за Бога! Би трябвало да са на моя страна. Национален съюз на журналистите и тъй нататък!
Не че някога съм си правила труда да се запиша в Националния съюз на журналистите, ама все пак!
— За какво ти трябват тези двадесет лири? — обажда се Люк Брандън от мястото си на първия ред, обърнат с лице към насядалите на следващите редове журналисти.
— Ами… за леля ми — отвръщам предизвикателно. — В болница е и исках да й занеса някакъв подарък, като отида да я посетя днес вечерта.
Залата притихва. А после, за мое огромно удивление, Люк Брандън бръква в джоба си, изважда банкнота от двадесет лири и я подава на един от журналистите на първия ред. Той се поколебава за миг, после се извръща и я предава на седящия зад него колега. И така, ред след ред, банкнотата от двадесет лири минава от ръка на ръка и сякаш носена от жива вълна, пристига до мен. Когато най-сетне я сграбчвам, в залата избухват спонтанни ръкопляскания, а аз се изчервявам като домат.
— Благодаря — подвиквам притеснено. — Ще ги върна, естествено.
— Предай моите благопожелания на леля си — отвръща Люк Брандън.
— Благодаря — повтарям.
После поглеждам към Алиша и ме обзема нещо подобно на триумф. Тя изглежда направо смазана.
Към края на времето за въпроси и отговори хората започват да напускат един след друг, за да се върнат по редакциите си. Обикновено и аз се измъквам по това време, за да се почерпя някъде с едно капучино и да се поогледам из бутиците. Не и днес обаче. Днес решавам да устискам, докато не бъде зададен и последният тъп въпрос относно данъчните структури на програмата. После ще мина напред, за да благодаря лично на Люк Брандън за неговия мил, макар и притеснителен, жест. А после ще отида да си прибера шала. Урааа!