Отброявам парите, които са в банкноти от по пет и по десет лири, и чак се разтрепервам от нетърпеливо очакване. Русокосата продавачка най-сетне изважда тъмнозелената кутия с МОЯ шал изпод щанда, внимателно я пъхва в също тъмнозелената гланцова фирмена торбичка и ми я подава за тъмнозелените въжени дръжчици. Чак ми се иска да затворя в благоговение очи, толкова прекрасно е усещането, което ме обзема.
Ах, този благословен момент. Мигът, когато пръстите се обвиват нежно и здраво около дръжките на натежалата фирмена торбичка — и всички прекрасни неща в нея стават твои! На какво напомня това усещане ли? То е все едно дни наред да гладуваш, после изведнъж да усетиш в устата си първия залък от намазаната обилно с масло препечена фйлия. То е като да се събудиш сутрин и изведнъж да осъзнаеш, че е неделя. То е като най-върховният момент от секса. В ума ти няма абсолютно нищо друго. Чиста, всепоглъщаща, егоистична наслада.
Излизам бавно от бутика, все още замаяна от удоволствието на осъществената мечта. Имам си шал от „Дени енд Джордж“! Имам си шал от „Дени енд Джордж“! Имам си…
— Ребека — прекъсва мислите ми един мъжки глас.
Поглеждам и стомахът ми се свива ужасено: Люк Брандън.
Люк Брандън стои на тротоара, точно пред мен, втренчил поглед надолу, към тъмнозелената ми фирмена торбичка. Усещам, че започвам да се изчервявам. Какво изобщо прави той на тротоара? Нямат ли си хората като него коли с шофьори? И не би ли трябвало точно в този момент шофьорът му да го кара с пълна газ към някакъв важен прием или нещо подобно?
— Успя ли да го вземеш? — пита той, като се смръщва леко.
— Какво?
— Подаръкът за леля ти.
— А, да — преглъщам аз. — Да, аз… взех го.
— Това ли е? — посочва той към луксозната торбичка и усещам бузите ми да пламват още по-ярко.
— Да — отговарям най-сетне. — Помислих си, че… че ще е добре да й взема един шал.
— Много щедро от твоя страна. „Дени енд Джордж“ — разчита той надписа и повдига леко вежди. — Леля ти сигурно е много стилна дама.
— Да, наистина — отговарям с леко покашляне. — Тя е много творческа и оригинална личност.
— Сигурен съм, че е така — казва Люк и след кратка пауза пита: — Как се казва?
О, Боже! Трябваше да се врътна и да офейкам още щом го видях, преди да е станало късно. Сега стоя като парализирана. Не мога да се сетя за нито едно женско име!
— Ъъъ… Ърминтрюд — чувам се изведнъж да казвам.
— Леля Ърминтрюд — провлачва Люк замислено. — Е, предай й моите пожелания за скорошно оздравяване.
Кимва ми за довиждане и се отдалечава по тротоара, а аз стоя и гледам след него, като напразно се опитвам да отгатна дали се е досетил или не.
Три
Прекрачвам прага на апартамента ни, Сузи ме поглежда и първото, което казва, е:
— О! „Дени енд Джордж“! Беки, сигурно сънувам!
— Не, не сънуваш — ухилвам се до уши насреща й. — Купих си един шал.
— Покажи ми го! — изпищява Сузи и скача от дивана. — Покажи-ми-го-покажи-ми-го-покажи-ми-го! — повтаря тя възторжено и нетърпеливо дърпа дръжките на торбичката от ръцете ми. — Искам да видя новия ти шал! Покажи ми го!
Ето, затова обичам да живея със Сузи. В подобни случаи Джулия, предишната ми съквартирантка, ще смръщи вежди и ще процеди: „Дени и кой?“ или „Прекалено много пари за един шал.“ Сузи обаче разбира напълно за какво става дума, абсолютно и докрай. И ако трябва да бъдем честни, тя е по-зле и от мен дори.
Да де, само че тя може да си го позволи. Въпреки че вече е двадесет и пет годишна, като мен, нейните родители все още й дават джобни пари. Наричат ги „издръжка“ и доколкото схващам, идват от някакъв фамилен доверителен фонд — ама като гледам как и за какво ги харчи, са си джобни пари. Освен това родителите й купили този апартамент във Фулхам като подарък за двадесет и първия й рожден ден и оттогава тя живее в него, като понякога работи, а понякога просто се мотае насам-натам.
За известно (много кратко) време Сузи работеше като момиче за връзки с обществеността и точно тогава се запознахме, по време на едно делово пътуване до Гуърси. Тя, естествено, работеше за „Брандън Къмюникейшънс“. Не искам да я обидя, но ще кажа — пък и тя самата си го признава, — че Сузи беше възможно най-нескопосаното момиче за връзки с обществеността, на което съм попадала. На промоцията си при това пътуване тя напълно забрави коя банка представлява и започна възторжено да възхвалява една от техните конкурентки. Присъстващият мениджър от банката гледаше все по-навъсено и по-навъсено, а ние, журналистите, се попикавахме от смях. Сузи имаше големи неприятности заради този случай. Всъщност, именно тогава тя реши, че кариерата във връзки с обществеността не е за нея. (Казано по друг начин, Люк Брандън я уволнил в мига, когато се върнали в Лондон. Още една причина да не го харесвам.)