В следващия миг всички се заливат в смях, към който се присъединявам с леко истеричен кикот. Срещам очите на Люк, усещам как нещо като светкавица прорязва гърдите ми и бързо отклонявам поглед встрани.
— Ами добре, чудесно, всичко е ясно — изведнъж спира да се смее Ема, овладява се и се усмихва делово към камерата: — Това беше всичко от финансовите експерти. Но останете с нас, защото след рекламната пауза ще говорим за завръщането на секси панталонките по модните ревюта…
— …и за антицелулитните кремове… дали наистина има ефект от употребата им? — вметва Рори.
— А нашите специални гости, „Хивън Сент 7“, ще пеят на живо за вас тук, в студиото ни — завършва триумфално Ема.
От високоговорителите бликва музикалната заставка за рекламната пауза. В същия миг Ема и Рори скачат едновременно от дивана.
— Чудесен дебат — подвиква ни Ема и добавя, като се втурва навън: — Извинете ме, ама ще умра, ако не се изпишкам.
— Великолепна дискусия — сериозно заявява Рори. — Не разбрах нито дума, но пък беше много ефектно като за телевизия.
Той плясва Люк по гърба, махва ми с ръка за довиждане и забързано излиза от студиото.
Изведнъж всичко свършва. Всичко вече е свършило. Двамата с Люк оставаме сами, седнали в двата противоположни края на полукръглия диван. Ярката светлина на прожекторите все още бие в очите ни, микрофоните са все още на реверите ни. Чувствам се някак разголена и беззащитна. И леко замаяна.
Нима всичко това преди малко наистина се случи?
— И така… — казвам колкото да наруша тягостното мълчание и лекичко се покашлям.
— И така… — повтаря Люк и се поусмихва. — Браво на теб.
— Благодаря — отвръщам и прехапвам устни в новопоследвалото тягостно мълчание.
Чудя се дали го чакат големи неприятности. И дали в сферата на връзките с обществеността да отправиш нападки срещу собствения си клиент на живо по телевизията не е равнозначно на това продавачка в бутик да крие дрехи от клиентите.
И дали наистина е променил мнението си заради моята статия? Заради мен?!
Но няма начин да му задам подобен въпрос, нали така?
Мълчанието става все по-тягостно и по-тягостно. Не издържам, поемам си дълбоко дъх и…
— Чудя се дали…
— Канех се да…
…двамата заговорваме едновременно.
— Не, ти кажи — подканям го аз и усещам, че се изчервявам — Моето не беше… Ти кажи.
— Добре — съгласява се Люк, леко свивайки рамене. — Канех се да те питам би ли приела да вечеряме заедно тази вечер?
Зяпвам го изумена.
Какво иска да каже с това „да вечеряме заедно“? Да не би да иска…
— Да обсъдим някои делови въпроси — продължава Люк. — Много ми допадна идеята ти да се направи промоция на някой фонд по време и в стила на януарските разпродажби.
Какво мое му допаднало?
Каква идея? За какво гов…
О, Боже, спомням си! Ама той сериозно ли говори? Защото тогава просто ме беше налегнал един от онези мои глупави моменти да дрънкам каквото ми дойде наум, без изобщо да мисля какво говоря.
— Мисля, че това би било много подходяща промоция специално за един от нашите клиенти — казва Люк. — И се питах дали би приела да работиш като консултант по проекта. На хонорар, разбира се.
Консултант. Хонорар. Проект.
Не, не мога да повярвам! Абсолютно сериозно говори.
— О! — преглъщам мъчително, с необяснимо чувство на разочарование. — О, разбирам. Ами, предполагам… предполагам, че тази вечер ми е свободна.
— Чудесно — кимва Люк. — Да речем, в „Риц“?
— Щом искаш… — съгласявам се нехайно, сякаш непрекъснато ходя да вечерям в „Риц“.
— Чудесно — повтаря Люк и присвива очи в усмивка. — С нетърпение ще чакам да се видим довечера.
И тогава… О, Боже!… за мой неописуем ужас не успявам да се възпра и се чувам да питам злобничко:
— Ами Саша? Тя няма ли някакви планове да излизате заедно тази вечер?
В същия миг усещам, че се изчервявам като домат. Мамка му! Това пък сега за чий го изтърсих?!
Настава дълго мълчание. Обзема ме желание да избягам, да се свра някъде и да умра.
— Саша си замина преди седмица — казва най-сетне Люк.
— О! — отронвам неуверено, като вдигам глава да го погледна. — Съжалявам.
— Без предупреждение. Събра си куфара и си замина — пояснява Люк, като среща погледа ми. — Е, можеше да бъде и много по-лошо… — добавя, свивайки пренебрежително рамене. — Добре поне, че не купих пътната чанта към куфара.
О, Боже, не! Едва се сдържам да не се разкикотя! Не, не бива да се кикотя! Не бива!
— Съжалявам — успявам най-сетне да кажа.
— Не и аз — казва Люк.