— О, съжалявам за това — правя извинителна физиономия. — Но татко, нали разбирате, е малко нещо вманиачен на тема преследване.
— Вече бях готов да ви отпиша — продължава Дерек Смийт, повишавайки глас и сякаш изобщо не ме е чул. — Вече бях готов да ви отпиша, но ето че тази сутрин минавам покрай голям магазин за телевизори и какво виждам на витрината? На шест различни екрана виждам изчезналата, потъналата вдън земя Ребека Блумууд да съветва нацията. И по какви въпроси, моля ви се? — Той почти се разтриса от смях. (Така де, поне аз си мисля, че е от смях.) — По финансови! ВИЕ давате съвети на хората… по финансови въпроси!
Отправям му възмутен поглед. Не мисля, че това е ЧАК толкова смешно!
— Вижте, много съжалявам, че не успях да дойда на последната ни среща — казвам, опитвайки се да звуча делово. — Точно тогава бях изпаднала в доста затруднено положение. Но бихме могли да пре-насрочим срещата и…
— Да пренасрочим срещата ли? — извиква Дерек Смийт, разсмивайки се почти истерично, сякаш съм казала някаква невероятна шега. — Да пренасрочим срещата!
Гледам го с дълбоко възмущение. Той определено не ме възприема насериозно, нали така? Дори не слуша какво му говоря. Казвам му, че искам да си насрочим среща — и НАИСТИНА го искам, — а той го приема на майтап. Отнася се към мен като към някакъв комедиен персонаж.
„Естествено — обажда се някакво гласче дълбоко в мен. — Помисли как си се държала ти самата досега. Помисли как си се отнасяла ти към него. И ако трябва да бъдем откровени, цяло чудо е, че този човек изобщо е склонен да разговаря с теб.“
Поглеждам го в лицето, все още разкривено от горчив смях, и… изведнъж сякаш отрезвявам.
Защото осъзнавам, че в действитедност през цялото това време Дерек Смийт е проявявал към мен много повече разбиране и толерантност, отколкото би могло да се очаква. Той можеше отдавна вече да ми е блокирал банковата сметка, нали така? Или да ми е изпратил съдия-изпълнител. Или да ме е вкарал в черния списък на неблагонадеждните клиенти. По своему той всъщност се отнася много мило с мен.
— Чуйте, мистър Смийт — започвам припряно, — моля ви, дайте ми още една възможност. Наистина искам да сложа в ред финансите си. Искам да си изплатя задълженията. Но имам нужда от помощта ви. Аз… — Преглъщам мъчително и казвам: — Моля ви, моля ви да ми помогнете, мистър Смийт.
Настава продължително мълчание. Дерек Смийт се оглежда наоколо, като напразно търси къде да остави чашката с кафе, после вади от джоба си бяла носна кърпа и попива потта по челото си. Прибира я и ми отправя проникновен поглед.
— Сега вече говорите сериозно — казва най-сетне той.
— Да.
— И сте готова да положите необходимите усилия, така ли?
— Да. И… — Прехапвам леко устни. — … и съм ви страшно благодарна за проявеното търпение и разбиране. Наистина съм ви дълбоко благодарна.
Изведнъж ми се приплаква. Искам да бъда добра. Искам да сложа в ред живота си. Искам Дерек Смийт да ми каже какво да направя, за да го постигна.
— Добре — казва той най-сетне. — Ще опитаме да оправим нещата. Елате в офиса ми утре сутринта, точно в 9.30, за да си поговорим.
— Благодаря — отвръщам и усещам да ме залива вълна на огромно облекчение. — Много ви благодаря. Ще дойда. Обещавам.
— Добре ще е този път да удържите на думата си — казва той. — И да няма повече налудничави извинения и клинчене. — По лицето му пробягва лека усмивка и добавя, като махва към студиото: — Впрочем, мисля, че великолепно се справихте. Всичките ви съвети бяха много точни и разумни.
— О! — възкликвам изненадано. — Ами… благодаря. Това наистина е… — Покашлям се лекичко и питам: — А вие, впрочем, как влязохте в студиото? Мислех си, че имат много строги правила за сигурност.
— Така е — кимва Дерек Смийт. — Но дъщеря ми работи в телевизията. — Усмихва се и добавя с особена топлота в гласа: — Започна точно от това шоу.
— Наистина ли? — питам удивено.
Господи, колко невероятно! Дерек Смийт има дъщеря. Като се позамисли човек, сигурно си има цяло семейство. Със съпруга и тъй нататък. Ама че работа — кой би предположил подобно нещо?!
— По-добре да вървя — казва той, като доизпива кафето си. — Идването ми беше доста непредвидено всъщност. — После ми отправя строг поглед: — Ще се видим утре сутринта.
— Непременно — отвръщам бързо и въпреки че той вече е тръгнал към изхода, добавям: — И… благодаря. Много благодаря.
Той излиза, а аз се отпускам на най-близкия стол. Просто не мога да повярвам, че току-що съм провела цивилизован и всъщност твърде приятен разговор с Дерек Смийт! Който на всичкото отгоре се оказа истински сладур. Държа се толкова мило и внимателно с мен, а дъщеря му работи в телевизията… Искам да кажа, кой знае, може и с нея да се запозная. Нищо чудно да се сприятеля с цялото семейство.