— О, да! — отговарям и тя изчезва в кухнята.
Вземам купчината писма и сметки и бавно започвам да ги преглеждам. Допреди ден самият им вид би ме хвърлил в сляпа паника. И всъщност, всички те биха заминали директно в кошчето за боклук — неотворени и непрочетени. Но знаете ли какво? Днес не чувствам и капчица страх, Не, честно, как изобщо съм могла да бъда такава тотална глупачка по отношение на финансите си?! Как съм могла да бъда такава ужасна страхливка?! Ааа, не! Този път ще подходя към купчината сметки както подобава. Ще седна с чековата си книжка и с последните получени банкови извлечения и методично ще преглед дам и сортирам цялата бъркотия.
Гледайки пликовете в ръката си, изведнъж започвам да се чувствам страшно пораснала и отговорна. Прозорлива и разумна. Ще оправя живота си и от днес нататък ще държа финансите си в идеален ред. Вече напълно и окончателно съм променила нагласата и отношението си към парите.
И освен това…
Добре де, аз всъщност няма да ви кажа колко точно ми плащат, но „Сутрешно кафе“ ми плаща куп пари. КУПИЩА пари. Няма да повярвате, ама за всяко участие, за да отговарям на въпроси на зрителите, ще получавам…
О, адски се смущавам да ви кажа точно колко. Да речем, че е… хм… доста много. Хи-хи-хи!
Просто не мога да се спра да си хихикам по този повод. Откакто ми го казаха, се нося над земята като щастливо перце. Та така значи, сега вече ще мога без проблем да разчистя всичките си задължения. По „Виза“ картата. И по картата от „Октагон“. И парите, които дължи на Сузи. Абе… всичко! Най-после! НАЙ-ПОСЛЕ животът ми ще потече нормално.
— Добре де, защо изчезна така изведнъж? — пита Сузи, излизайки от кухнята, с което така ме стресна, че чак подскочих. — Какъв ти беше проблемът?
— Не знам всъщност — въздъхвам и оставям купчината пликове върху масичката в антрето. — Изведнъж ми се прииска да се махна от всичко и да поразмисля. Чувствах се адски объркана.
— Заради Таркуин ли? — веднага пита Сузи, при което усещам как се сковавам в тревожно предчувствие.
— Отчасти — казвам след кратка пауза, преглъщайки мъчително. — Защо питаш? Той какво…
— Знам, че не си падаш чак толкова много по Таркуин — отвръща Сузи със съжаление, — но съм убедена, че той наистина те харесва. Преди вечеря мина за малко и ти остави ей онова писмо там — добавя и ми посочва мушнатия в рамката на огледалото кремав на цвят плик.
Вземам го с леко треперещи ръце. О, Боже, какво ли ми пише? Поколебавам се за секунда, после разкъсвам плика и от него на пода изпада един билет.
— За опера — казва Сузи, като го вдига. — За тази вечер! — възкликва тя и ме поглежда развълнувано. — Господи, Беки, какъв късмет, че се върна точно днес!
Зачитам писмото и направо не мога да повярвам:
„Мила ми Ребека,
Прости ми за плахостта, поради която не ти се обадих по-рано. Но колкото повече време минава, толкова повече осъзнавам какво огромно удоволствие ми достави прекараната с теб вечер и колко много бих искал отново да излезем заедно.
Билетът е за «Die Meistersinger» (Става дума за «Нюрнбергските майстори певци» от Вагнер — Бел. прев.) в Опера Хауз. Аз при всички положения ще отида и ще бъда истински щастлив, ако и ти успееш да дойдеш.
Гледам писмото, обзета от безкрайно объркване. Какво означава това? Дали че в крайна сметка Таркуин наистина не ме е видял да му ровя из чековата книжка? Или че ме е видял… но е решил да ми прости? Или че е пълно куку?
— О, Беки, ТРЯБВА да отидеш! — възкликва Сузи, която е прочела писмото иззад рамото ми. — Непременно трябва да отидеш! Той ще бъде направо съсипан, ако не отидеш. Наистина мисля, че Таркуин страшно много те харесва.
— Не мога да отида — казвам и пускам писмото на масичката под огледалото. — Имам делова среща довечера.
— Е, няма проблем — свива рамене Сузи. — Ще я отложиш.
— Аз… не мога. Доста важна е.
— Ооо! — проточва Сузи потресено. — Ами горкичкият Таркуин? Ще седи там и ще те чака, тръпнещ от вълнение…
— Защо не идеш вместо мен? — предлагам й аз. — Ти отиди.
— Наистина ли? — сбърчва чело Сузи и поглежда колебливо към билета. — Бих могла всъщност. Обичам операта. Ама да ти кажа честно… — Не довършва изречението си и ме поглежда изпитателно: — С кой имаш среща, впрочем?
— С… с Люк Брандън — отговарям, като се опитвам гласът ми да прозвучи безразлично.
Старанията ми са безсмислени обаче, защото усещам как се изчервявам.
— С Люк Брандън ли? — пита озадачено Сузи. — Какво пък имате да… — започва тя, но ме поглежда и изражението й постепенно се променя. — О, не! Беки?! Само не ми казвай, че…