— Като какво например? Електронен органайзър ли?
— Като… като… — Сузи се замисля за миг, после отсича: — Добре, хрумна ми нещо. Чакай малко, ей сега се връщам…
Вечерта пристигам в „Риц“ пет минути след 19.30 ч., когато трябваше да се срещнем. Когато прекрачвам прага на ресторанта, виждам, че Люк е вече там, седи, облегнал се небрежно назад на стола си, и отпива от нещо, което ми прилича на джинфис. Прави ми впечатление, че е с различен костюм от този, с който беше сутринта, а също и е друга, тъмнозелена риза. Изглежда направо… Хм… доста добре. Доста добре изглеждащ.
Не особено делово всъщност.
А като се замисля, ресторантът също не е особено делови. Целият е в свещници и златни гирлянди; столовете са с прекрасна розова тапицерия; а таванът му е невероятно красиво изрисуван — целият в облаци и цветя. Залата е окъпана в светлинни отблясъци и изглежда страхотно…
Ами всъщност… думата, която ми идва на ум, е „романтично“.
О, Боже! Сърцето ми се разтуптява лудешки от нерви. Хвърлям бърз поглед към отражението си в украсеното със златни гирлянди огледало. Облечена съм с черния си костюм от „Джигсоу“, бялата тениска и черните велурени ботушки — както и възнамерявах първоначално. Сега обаче нося и брой на „Файнаншъл Таймс“ под мишница, чифт очила с рамки от коруба на костенурка (с прозрачни стъкла без диоптър), обемистото си дипломатическо куфарче в едната ръка, а в другата — „поразяващия аксесоар“ на Сузи — лаптоп „ЕпълМак“.
Май съм прекалила с аксесоарите.
Чудя се дали не мога да се шмугна бързичко обратно във фоайето и да оставя дипломатическото си куфарче на гардероб (въпреки че, да си призная, бих предпочела просто да го зарежа на някой стол и завинаги да забравя за съществуването му), когато Люк вдига поглед от чашата си, забелязва ме и се усмихва. Мамка му! Принудена съм да поема към масата по дебелия мъхест килим, като се старая да изглеждам колкото се може по-непринудено отпусната (въпреки че и двете ми ръце са заети с шантави аксесоари, а едната на всичкото отгоре е плътно прилепнала до тялото, за да попречи на „Файнаншъл Таймс“ да се свлече на пода).
— Здрасти — казва Люк, когато най-сетне стигам криво-ляво до масата.
Учтиво става, за да ме посрещне, и в този миг осъзнавам, че не мога да му подам ръка за делово ръкуване, защото държа лаптопа. Скърцайки мислено със зъби, оставям дипломатическото си куфарче на пода, премествам лаптопа от дясната в лявата си ръка — при което за малко да изпусна „Файнаншъл Таймс“ — и най-сетне с леко порозовели от смущение бузи му подавам делово ръка за поздрав.
По лицето на Люк пробягва сянка на усмивка и той тържествено се ръкува с мен. Отдръпва ми стол да седна и учтиво наблюдава как оставям лаптопа върху покривката на масата, готов за употреба.
— Внушителна машинка — отбелязва Люк. — Много… високотехнологична.
— Да — отвръщам и му отправям кратка, хладно делова усмивка. — Често го ползвам, за да си водя бележки по време на делови срещи.
— Аха — кимва Люк. — Явно си много организиран човек.
Очевидно ме чака да включа лаптопа, така че натискам бутона, който ми е показала Сузи — при което, според нея, екранът би трябвало да светне и тъй нататък. Обаче нищо не светва.
Небрежно натискам повторно бутона — пак нищо. Доста силно го удрям трети път — като се преструвам, че пръстът ми се е подхлъзнал — и ПАК нищо. Мамка му, ама че неудобно се получава! Що ли изобщо я слушам Сузи?!
— Някакъв проблем ли има? — пита Люк.
— Не! — отвръщам на секундата и рязко затварям капака на лаптопа. — Само че… размислих и реших да не го използвам точно сега. — Бръквам в чантата си и изваждам големия си журналистически бележник. — Реших, че ще е по-добре да си нахвърлям бележките на ръка.
— Прекрасна идея — кимва Люк одобрително. — Би ли желала чаша шампанско?
— О! — възкликвам изненадано. — Ами… може.
— Чудесно — казва Люк. — Надявах се, че ще приемеш.
Вдига поглед и до масата ни сякаш от небитието се материализира келнер с бутилка шампанско в ръка. Адски скъпо, при това — „Крюг“.
Няма обаче да се усмихвам, нито да показвам задоволство, изобщо нищо. През цялото време ще бъда хладно сдържана и делова. Всъщност, ще изпия само една чаша шампанско, след което ще мина твърдо на минерална вода. За да мога да мисля ясно и делово, нали така?
Докато келнерът сипва шампанско в издължената кристална чаша пред мен, аз записвам в бележника си: „Работна среща между Ребека Блумууд и Люк Брандън.“ Един миг гледам преценяващо написаното, после го подчертавам два пъти. Сега е добре. Така изглежда съвсем делово.
— Ами… — казвам, като вдигам поглед от бележника си, а също и чашата си за наздравица — …за бизнеса.