— За бизнеса — отвръща като ехо Люк, след което се усмихва криво и добавя: — За малкото бизнес, който ми остана.
— В какъв смисъл малко? — зяпвам го озадачено. И в следващия миг ми светва: — Искаш да кажеш, че… след това, което каза в „Сутрешно кафе“… Неприятности ли имаш?
Той кимва мрачно. Усещам прилив на симпатия към него.
Така де, Сузи е права… Люк е адски арогантен. Но пък, от друга страна, смятам, че постъпи адски смело, като оповести на всеослушание какво мисли за „Флагстаф Лайф“. И сега, ако в резултат на тора бъде разорен… просто НЕ Е ЧЕСТНО!
— Разорен ли си? — питам тихичко и съчувствено.
Люк се разсмива.
— Е, не чак разорен. Но днес следобед се наложи да даваме куп обяснения пред другите ни клиенти — казва и добавя с гримаса: — Да ти кажа, да обидиш един от най-големите си клиенти на живо по телевизията не е сред най-нормалните практики на връзките с обществеността.
— Е, аз пък смятам, че би трябвало да те уважават заради това! — отвръщам с категоричен тон. — За това, че си казал каквото мислиш! Така де, в днешно време твърде малко хора го правят. Но пък би могло да стане мото на компанията ти: „Ние казваме истината.“
Отпивам щедра глътка шампанско и понеже той мълчи, вдигам поглед да видя какво става. Люк ме гледа втренчено с някакъв странен израз на лицето.
— Ребека, ти притежаваш удивителната способност да уцелваш право в десятката — казва той най-сетне. — Точно това казаха и някои от нашите клиенти. Казаха, че това ни е белязало като компания, която държи на почтеността.
— О! — отронвам, всъщност доста доволна от себе си. — Ами, хубаво. Значи не си разорен.
— Не, не съм разорен — отговаря Люк и добавя с лека усмивка: — Само малко понащърбен.
Келнерът пак се материализира от нищото и отново ми напълва чашата с шампанско. Отпивам. Когато вдигам очи, Люк пак ме гледа втренчено.
— Знаеш ли, Ребека, ти си изключително прозорлив човек — казва той. — Виждаш неща, които останалите хора не забелязват.
— О, ами… — вдигам и поклащам чашата си с шампанско. — Не я ли чу какво каза Зелда? Аз съм смесица между финансов гуру и съседското момиче.
Погледите ни се срещат и двамата изведнъж избухваме в смях.
— И даваш много информация, но по достъпен начин.
— И имам големи познания, които обаче умело обвързвам със здравия разум.
— И си умна, и си чаровна, и си весела, и си… — казва Люк, загледан в чашата си.
После вдига поглед и като ме гледа в очите, добавя:
— Ребека, искам да ти се извиня. От доста време искам да ти се извиня. На онзи обяд в „Харви Никълс“… права беше… не ти засвидетелствах нужното уважение. Уважението, което заслужаваш.
Люк замълчава, а аз се вторачвам в покривката и усещам, че бузите ми пламват. „Лесно му е на него да ми го казва СЕГА“, мисля си яростно. Запазва маса в „Риц“, поръчва шампанско и сигурно очаква да се усмихна и да кажа: „О, няма проблем.“ Дълбоко в себе си обаче аз все още се чувствам наранена от станалото. А след телевизионния си успех тази сутрин съм в доста войнствено настроение.
— Статията ми в „Дейли Уорлд“ няма нищо общо с онзи обяд — казвам, без да вдигам поглед от покривката. — Абсолютно нищо. И твоят намек, че има…
— Знам — отвръща Люк с въздишка. — Изобщо не биваше да го казвам. Това беше една… отбранителна, ядна забележка… по време, когато ти ни беше изправила всичките на нокти.
— Наистина ли? — не мога да удържа усмивката си на задоволство. — Изправила съм ви всичките на нокти, така ли? Ами!
— Ти какво, майтап ли си правиш? — възкликва Люк. — Изневиделица ни стоварваш скандален материал на цяла страница в „Дейли Уорлд“ за един от най-големите ни клиенти! И това ако не е изправяне на нокти, здраве му кажи!
Ха! Тази представа страшно ми се нрави, всъщност. Цялата „Брандън Къмюникейшънс“ изправена на нокти заради Дженис и Мартин Уебстър.
— И Алиша ли беше изправена на нокти? — не мога да се въздържа да не попитам.
— Не само беше изправена, но и подскачаше на нокти толкова пъргаво, колкото й позволяваха марковите й обувки от „Маноло“ — отвръща Люк сухо. — И заподскача още по-бързо, когато узнах, че всъщност е разговаряла с теб предишния ден.
Ха! Ха!
— Разкошно! — чувам се да възкликвам абсолютно детински.
И веднага съжалявам, че съм го направила. Никоя уважаваща себе си бизнесдама не злорадства, когато противникът й се подхлъзне в калта. Трябваше само да кимна или да отроня многозначително: „А!“
— Ами… и теб ли те изправих на нокти? — питам, като свивам уж небрежно рамене.