Настава мълчание, а когато след малко вдигам очи, виждам Люк да ме гледа втренчено с толкова сериозно изражение на лицето, че сърцето ми се разтуптява.
— От доста време си ме изправила на нокти, Ребека — казва той тихо. Задържа погледа си няколко секунди, от което на мен ми спира дъхът, после свежда очи към менюто си и пита: — Ще поръчваме ли?
Вечерята ни продължи часове наред. Говорим, говорим, и пак говорим, и поръчваме още нещо, и така… Всичко е толкова вкусно, че сърце не ми дава да откажа каквото и да било. А виното е толкова супер, че бързо-бързо изоставям плана си да изпия само една делова чаша и после да мина твърдо на минерална вода. По времето, когато довършвам шоколадовия си сладкиш от многолистно тесто с лавандулов сладолед и карамелизирани парченца от круша, вече наближава полунощ и усещам, че започвам да клюмам.
— Как е на вкус това шоколадово чудо? — пита Люк, довършвайки своя сладкиш с извара.
— Прелестно — отвръщам и побутвам купичката към него. — Ама не чак пък толкова, колкото беше лимоновият мус.
Истината е, че съм преяла до пръсване. Когато стигнахме до десерта, аз започнах да се колебая какво да си поръчам от всичките невероятно вкусно звучащи сладкиши. И тогава Люк каза, че ще си поръчаме всички десерти, чиито имена ни харесат. Което се оказа почти всичко от менюто.
Честно, имам чувството, че никога няма да мога да се надигна от стола си. Толкова е удобен, толкова ми е топличко и уютно и всичко наоколо е толкова красиво, а главата ми е така приятно замаяна, че изобщо не ми се иска да ставам. И най-вече… не искам тази вечер да свършва. ТОЛКОВА приятно прекарах. А най-удивителното е, че Люк непрекъснато ме разсмива. Преди си мислех, че той е адски сериозен, че го раздава адски интелектуално и сигурно е адски досаден, а се оказа, че не е така. Всъщност, като се замисля, през цялата вечер и думичка не обелихме по работа.
Появява се един келнер, разчиства всичките ни десертни чинии и купи, след което ни поднася кафе. Облягам се назад на стола си, притварям очи и с наслада отпивам няколко глътки. О, Боже, мога да си остана тук завинаги. Да си призная, доста ми се спи — отчасти защото миналата нощ бях толкова нервна заради предстоящото си участие в „Сутрешно кафе“, че изобщо не мигнах.
— Трябва да тръгвам — казвам по едно време и се насилвам да отворя очи. — Трябва да се връщам в… — Къде живеех, впрочем? Аха, във Фулхам. — …във Фулхам.
— Да — отвръща Люк след кратка пауза и отпива от кафето си. Оставя чашката си и протяга ръка към каничката с мляко. И при това движение ръката му докосва моята… и застива. Изведнъж усещам тялото ми да се напряга странно. Бузите ми пламват на секундата, а сърцето ми забива лудешки.
Добре де, признавам — нарочно приплъзнах ръката си на пътя на неговата към каничката с мляко.
Просто за да видя какво ще стане. Така де, можеше да си дръпне ръката от моята, ако беше поискал, нали? Да си сипе мляко, да подхвърли някаква шега, после да ми каже „лека нощ“, нали така?
Ама той не го направи. Напротив, много-много бавно обгърна с длан моята ръка и я стисна.
И сега вече действително не мога да помръдна. Палецът му започва да гали ритмично китката ми. Усещам сякаш със сърцето си колко гореща и нежна е кожата му. Вдигам очи и срещам погледа му, втренчен в лицето ми. Всичко в мен сякаш се разтапя. Не мога да откъсна очи от неговите. Не мога да помръдна ръката си. Като хипнотизирана съм.
— Този мъж, с когото те видях в „Терадза“… — казва Люк след малко, а палецът му продължава да гали лениво китката ми, — …нещо сериозно ли…
— Не… само… — Опитвам се да се засмея безгрижно, но ми е толкова нервно, че вместо това се изкикотвам. — …познат мултимилионер.
Люк ме гледа напрегнато един миг… после отклонява поглед.
— Ясно — казва, сякаш приключвайки темата. — Е, може би е време да ти извикаме такси… — Залива ме вълна на разочарование, но се старая да не си проличи. — Или да…
Замълчава.
Следва сякаш безкрайна пауза. Едва си поемам дъх. Или да… какво? КАКВО „или да…“?
— Познавам хората тук доста добре — казва най-сетне Люк. — Ако искаме, бихме могли да… — Среща и задържа погледа ми, преди да довърши: — …да останем.
През тялото ми преминава сякаш електрическа искра.
— Искаш ли?
Неспособна да отговоря, само кимвам с глава. О, Боже! О, БОЖЕ! Това е най-вълнуващото нещо, което съм правила когато и да било!
— Добре, изчакай ме тук — казва Люк. — Отивам да видя дали ще се намерят две свободни стаи за нас.
Става и излиза от ресторанта, а аз гледам след него замаяно и усещам ръката си студена и някак… сломена.
Две стаи. ДВЕ стаи… множествено число. Значи той няма предвид да…