— Пропаганда ли? — възкликва мама с обидения тон на човек, засегнат в най-съкровеното си.
— Чудесно — обаждам се припряно, — отивам да включа кафеварката.
Влизам в къщата през предния вход, прекосявам хола, за да стигна до кухнята, където включвам котлона и присядам на кухненската маса в едно от топлите слънчеви петна, нахлуващи през стъклата на прозореца. Вече съм забравила за какво точно спорят този път мама и татко. Знам си, че след като въртят и сучат известно време, в крайна сметка ще стигнат до единодушното решение, че всичко е по вина на Тони Блеър. Както и да е, аз лично имам много по-важни неща за обмисляне. Опитвам се да пресметна колко и какво именно трябва да дам на Филип, моя шеф, след като спечеля националната лотария. Не мога да го пренебрегна, разбира се. Но пък няма ли да е малко неудобно и за двама ни да му дам пари в брой? Няма ли да е по-добре да му направя някой хубав подарък? Чифт наистина страхотни копчета за ръкавели, например. Или някое от онези хитри куфарчета за пикник, с всичките му чинии и прибори вътре? (Естествено, Клеър Едуардс няма да получи нищо.)
Седнала сама в слънчевата кухня, усещам душата си сгрята от моята малка тайна. Ще спечеля джакпота от националната лотария! Тази вечер целият ми живот ще се промени. Господи, изгарям от нетърпение! Десет милиона лири стерлинги! Само като си помисля, че още утре ще мога да купя всичко, каквото си поискам, и… Всичко, каквото си поискам!
Вестникът на масата пред мен е разгърнат на страницата за недвижими имоти — отгръщам го нехайно на раздела за продажби и започвам да преглеждам обявите за луксозни къщи. Къде да се преместя да живея? Дали в Челси? Или в Нотинг Хил? Може би в Мейфеьр? Зачитам се в една обява: „Белгрейвия. Великолепна къща със седем спални и всички удобства, с пристройка за прислугата и добре поддържана градина с големи дървета.“ Хм, това ми звучи подходящо. Мисля, че седем спални в Белгрейвия ще ми свършат работа. Погледът ми автоматично намира цената и буквално се парализирам от шока: шест цяло и пет десети милиона лири стерлинги! Толкова струва тази къща: шест милиона и половина!
Освен че съм поразена, усещам да ме обзема и все по-силен гняв. Ама тези хора да не са полудели?! Та аз ги нямам тези шест цяло и пет десети милиона лири стерлинги! Останали са ми само около… четири милиона. Или пък не бяха ли пет? Все едно, не стигат. Втренчвам се в обявата с горчивото усещане, че съм излъгана. Предполагах, че хората, спечелили джакпота на националната лотария, могат да купят всичко, каквото си поискат! А ето че вече отново се чувствам като последната беднячка.
Ядосано бутвам вестника настрани и вземам една от безплатно разпространяваните по пощата брошури — тази е пълна със снимки на различни бели кувертюри за легла, по сто лири едната. Да, точно така. Решавам, че като спечеля джакпота от националната лотария, до края на живота си ще използвам само бели кувертюри за леглото си. А леглото ми ще е от бяло ковано декоративно желязо, прозорците на спалнята ми ще са с красиви бели капаци, аз самата ще съм в пухкав бял халат и…
— Е, какво ново в света на финансите? — прекъсва размислите ми гласът на мама, вдигам очи от брошурата и я виждам да влиза в кухнята, все още стиснала в ръка каталога на „Отминали времена“. — Сложи ли кафето? Миличкооо, събуди сеее!
— Ей сега ще го направя — казвам занесено и се понадигам на стола си.
Но както можеше да се очаква, мама ме изпреварва. Пресяга се и сваля от рафта красив керамичен буркан за кафе — явно е нов, защото не съм го виждала преди, — отваря го и започва да сипва лъжички кафе в също новата златна на цвят кафеварка.
Мама е направо ужасна! Непрекъснато купува все нови и нови неща за кухнята — старите ги стоварва с кашони в офиса на местната благотворителна организация за подпомагане на изпаднали в нищета семейства. Нови електрически кани и чайници, нови тостери и скарички… Тази година вече минахме през три кухненски кофи за боклук — тъмнозелена, после хромирана, а най-новата е от наситеножълта прозирна пластмаса. Не знам друг да харчи така безразсъдно парите си!
— Мм, много е хубава полата ти! — възкликва мама и ме оглежда така, сякаш едва сега ме забелязва. — Откъде е?
— От „DKNY“ — измърморвам в отговор.
— Много е красива — цъка с език мама. — Скъпа ли е?
— Не особено — отвръщам на секундата. — Някъде към петдесет лири.
Е, не е съвсем вярно. Полата струваше близо сто и петдесет. Но няма никакъв смисъл да казвам на мама истинските цени на нещата, които си купувам, защото повече от сигурно ще получи разрив на сърцето. Всъщност не, тя първо ще отиде да каже и на татко и тогава двамата заедно ще получат разрив на сърцето, а аз ще остана сираче.