Ето защо оперирам с нещо като система за двойно счетоводство — „истински цени“ и „цени за пред мама“. Все едно, че си в магазин, където всичко се продава с 20% намаление — вървиш между рафтовете и мислено преизчисляваш цените надолу. След известно време дотолкова свикваш, че го правиш съвършено автоматично, без изобщо да се замисляш.
Разликата е в това, че използваната от мен система наподобява по-скоро тази при прогресиращото данъчно облагане. Започва се с 20% (ако нещо струва примерно двадесет лири, казвам на мама, че струва шестнадесет) и се стига до… е, при необходимост и до 90%. Веднъж например си купих едни ботушки, които струваха двеста лири, а казах на мама, че съм ги взела за двадесет при разпродажба. И тя ми повярва!
— Апартамент ли си търсиш? — пита мама, като занича през рамото ми към вестника, все така разгърнат на страницата за недвижими имоти.
— Не — отвръщам нацупено и разлиствам брошурата с кувертюрите.
Родителите ми непрекъснато ме юркат да съм си купела апартамент. Ама изобщо не са наясно какви са цените на апартаментите в днешно време. Като, разбира се, не говорим за апартаменти в Кройдън, нали?
— Знаеш ли, оказа се, че Томас си е купил като начало една малка, но много приятна къща в Рейгейт — съобщава ми мама, като кимва с глава по посока на съседите ни, от които ни дели само една ограда. — И се премести!
Казва го с такова огромно задоволство, сякаш е спечелил Нобеловата награда за мир.
— Е, аз пък не мога да си позволя покупка на апартамент — заявявам, — Още по-малко пък на къща „като начало“.
— Финансови затруднения, а? — вметва татко, влизайки в кухнята. — Знаеш ли кои са двата метода за излизане от финансови затруднения?
О, Боже, не! Пак се започва. Прословутите афоризми на татко!
— „П. П.“ — казва татко със светнал поглед. — Или „П. П. П.“.
Той прави пауза за по-голям ефект, а аз отгръщам страниците на брошурата с кувертюрите, като се преструвам, че не го чувам.
— „Пести парите“ — оповестява татко невъзмутимо. — Или „Прави повече пари“. Или едното, или другото. Е, кой от двата метода смяташ да приложиш ти, Беки?
— О, и двата, предполагам — отвръщам ведро и отгръщам на нова страница от брошурата.
Да си кажа правичката, почти ми става жал за татко. Такъв шок ще бъде за него, когато узнае, че единствената му дъщеря изведнъж е станала мултимилионерка.
След семейния обяд двете с мама се запътваме към местното начално училище, където се провежда изложение на занаятите. Намерението ми е само да правя компания на мама, без нищо да купувам. Когато стигаме там обаче, виждам една масичка, отрупана с удивително красиви поздравителни картички, ръчна изработка, и то само за лира и половина едната! Купувам си десет. В края на краищата човек винаги има нужда от хубави поздравителни картички, нали така? Виждам и една сладурска висяща поставка За саксия, със симетрично разположени по кръга мънички слончета — от сума ти време разправям на Сузи, че в апартамента ни трябва да има повече растения! Купувам я. И то само за петнадесет лири. Толкова е изгодно да се пазарува на занаятчийски изложения, нали така? Обикновено отиваш с мисълта, че са пълна глупост, но всеки път се оказва, че откриваш НЕЩИЧКО, което искаш да имаш.
Мама също е щастлива, защото е успяла да си купи две керамични свещничета за колекцията. Освен свещничета, тя събира още щипки за тостери, керамични чаши, стъклени фигурки на животни, бродирани поставки за чаши и напръстници. (Лично аз не смятам, че нейните напръстници могат да се броят за колекция, защото тя ги получи всичките накуп, барабар със специалното куфарче с чекмедженца, където да ги прибира, по една обява от последната страница на неделната журнална притурка на „Дейли Мейл“. Ама никога на никого не го е казала. Всъщност, май и аз не трябваше да го казвам.)
Както и да е, мисълта ми е, че и двете се чувстваме доста доволни от себе си и решаваме да идем да се почерпим с по чаша чай. На излизане от изложението минаваме покрай една от онези наистина ужасно жалки масички, до които никой не припарва — хората ги поглеждат изпод око и забързват нататък. Бедният човечец зад нея изглежда съвсем унил, става ми жал за него и спирам да хвърля един поглед. Нищо чудно, че хората го подминават. Той продава дървени купи с напълно откачени форми и подобни на тях дървени лъжици, вилици и ножове. Боже мили, да ме убиеш, не виждам какъв е смисълът да имаш дървен нож.
— Сладки са — отбелязвам ведро, като вземам и оглеждам една от купите.