— Ръчно обработено ябълково дърво — казва мъжът. — Отне ми една седмица да я направя.
Е, напразно пропиляна седмица, ако питате мен. Купата е безформена и грозна, а дървото е с някакъв странен и всъщност отвратителен нюанс на кафявото. Когато обаче се каня да я оставя обратно на масичката, мъжът изглежда толкова отчаян, че ми дожадява и я обръщам, за да видя цената, изписана на дъното и, като си мисля, че ако е до пет лири, ще я купя. В следващия миг се облещвам: осемдесет лири! Показвам цената на мама и тя ми прави недоумяваща физиономия.
— Точно този предмет на изкуството беше на снимка в „Ел — Декорасион“ (Притурка за вътрешен дизайн и обзавеждане на престижното френско модно списание „Ел“ — Бел. прев.) миналия месец — измънква мъжът мрачно и ми показва откъсната страница от списание.
При тези негови думи буквално замръзвам. „Ел — Декорасион“?!? Сигурно ме занася.
Не, не ме занася. Откъснатата страница наистина е от „Ел — Декорасион“ и на поместената на нея цветна снимка се вижда стая — напълно празна, с изключение на една торба за през рамо от чортова кожа, ниска дървена маса и дървена купа върху нея. Вторачвам се невярващо в снимката.
— Това точно тази купа ли е? — питам, като се старая да не издам вълнението си. — Тази, която държа ли?
И когато мъжът кимва, аз я стисвам още по-здраво. Не мога да повярвам! Държа в ръцете си предмет, заснет за „Ел — Декорасион“! Та това е страхотно! Изведнъж ме обзема чувството, че съм невероятно изискана и модно стилна — ще ми се да бях обута в бели ленени панталони и косата ми да е пригладена назад, също като Ясмин Льо Бон, както я помня от нейни снимки в „Ел“.
Случката само потвърждава, че наистина имам изключително добър вкус. Ами да, не я ли избрах аз тази купа — пардон, този ПРЕДМЕТ НА ИЗКУСТВОТО — измежду всички останали, при това съвсем сама?! Не го ли оцених веднага по достойнство? Вече си представям как ще променим интериора на хола в апартамента на Сузи, като го подчиним изцяло на стила на купата — в пастелни цветове и минималистично. Осемдесет лири! Нищо пари за такъв предмет на изкуството, чиито стил и стойност са вечни.
— Ще го взема — казвам решително и бръквам в чантата си за чековата книжка.
Същевременно си напомням, че да купуваш евтино всъщност е илюзорна спестовност. Много по-добре е да платиш малко повечко, но да направиш сериозна покупка — нещо, което ще ти е за цял живот. А тази дървена купа повече от очевидно е класика. Сузи ще бъде невероятно впечатлена.
Когато се прибираме вкъщи, мама влиза направо вътре, а аз оставам на алеята за коли и грижовно прехвърлям новата си класическа придобивка от нейната в моята кола.
— Беки! Каква изненада!
О, Боже! Мартин Уебстър, най-близкият ни съсед, се е привел над оградата — с лейка в ръката и широка дружелюбна усмивка на лицето. О, БОЖЕ! Не знам защо, но в присъствието на Мартин винаги се чувствам виновна.
Всъщност, знам защо. Защото съзнавам, че той винаги се е надянал, че като порасна ще се омъжа за Том, сина му. А пък аз не го направих. Историята на моята „връзка“ с Том е следната: той ме покани да изляза с него веднъж, когато и двамата бяхме шестнадесетгодишни, но аз му отказах, защото по онова време излизах с Адам Муур. И — Слава тебе, Господи! — това беше всичко. Защото ако трябва на бъда напълно откровена, по-скоро бих се омъжила за Мартин, отколкото за Том.
(С това съвсем не искам да кажа, че наистина бих искала да се омъжа за Мартин. Нито пък че харесвам по-възрастни мъже и други такива работи. Казах го просто така, за да стане по-ясно отношението ми към Том. Пък и Мартин си е щастливо женен.)
— Ооо, здравей! — възкликвам свръхентусиазирано. — Как си?
— Всички сме много добре — отвръща Мартин. — Чу ли, че Том си купи къща?
— Да — казвам. — В Рейгейт. Фантастично!
— Има две спални, баня, салон и открита кухня с трапезария към нея — рецитира Мартин. — И с шкафове от ламиниран дъб в кухнята.
— Ооо! — възкликвам. — Страхотно!
— Том е страхотно въодушевен — отбелязва Мартин. — Дженис! — изведнъж виква той през рамо. — Ела да видиш кой е тук!
Миг по-късно Дженис се появява на предната врата на къщата им с вечната си готварска престилка на цветчета.
— Беки! — възкликва тя. — Съвсем ти забравихме очите! Откога не си идвала!
О, Боже, сега пък започвам да изпитвам вина, че не посещавам родителите си по-често.
— Ами… — опитвам да се усмихна безгрижно… знаеш как е, ужасно съм заета в работата ми и разни такива.
— О, да, работата ти — казва Дженис, като ми отправя изпълнен с възхита поглед.