Деветстотин четиридесет и девет лири стерлинги и шестдесет и три пенса. Черно на бяло.
Около тридесетина секунди стоя, мълчаливо забила поглед в тази невероятна цифра, след което напъхвам сметката обратно в плика й. В този момент съвсем искрено и дълбоко вярвам, че тези изписани с числа листове нямат нищо общо с мен. Може би, ако съвсем небрежно пусна плика на пода между компютъра и стената, той просто ще изчезне. Чистачката ще го измете с останалите боклуци и аз с чиста съвест ще мога да твърдя, че никога не съм получавала подобна сметка. Не могат да ме задължат да плащам сметка, която не съм получила, нали така? Нито да ме глобят, задето не съм я платила, нали?
Вече съчинявам на ум писмото, с което ще им отговоря: „Скъпи главен изпълнителен директор на «Виза». Вашето писмо ме изненада и обърка. За каква сметка говорите по-точно? Никога никаква сметка не съм получавала от Вашата компания. И не ми харесва тонът на писмото Ви, затова Ви предупреждавам, че ще се обърна към Ан Робинсън от «Уочдог».“ (Популярно — и много влиятелно — телевизионно Предаване, един вид „наблюдател на потребителя“, което е в състояние буквално да съсипе реномето, а оттам и бизнеса, на дадена компания — Бел. прев.)
Пък и винаги мога да се преместя да живея в чужбина.
— Беки? — Възгласът на Клеър ме изтръгва от размислите ми, вдигам рязко глава и я виждам да ме гледа втренчено. — Завърши ли материала за „Лойдс“?
— Почти — излъгвам убедително.
Но тъй като тя продължава да ме наблюдава, решавам, че ще е по-добре да демонстрирам малко добра воля и с кликване на мишката извиквам файла за „Лойдс“ на екрана на компютъра си. Да я вземат мътните, продължава да ме гледа какво правя!
Започвам да пиша, всъщност да преписвам дословно от прескомюникето на компанията, което е на бюрото пред мен:
„Инвеститорите в спестовни влогове към «Лойдс» разполагат с огромното предимство във всеки даден момент да имат незабавен достъп до сметката си. Програмата предлага и прогресиращо олихвяване на вложенията за онези, които инвестират над пет хиляди лири стерлинги.“
Слагам точката, отпивам от кафето си и отгръщам на втората страница на прескомюникето.
Впрочем, ето, с това си изкарвам прехраната. Работя като журналистка в едно финансово списание. Плащат ми, за да уча хората как да си управляват най-добре парите.
Това, разбира се, не е кариерата, за която съм мечтала. Никой, който пише по въпросите на личните финанси, не е имал намерение да се занимава точно с това. Обикновено казват, че са си „паднали“ по тази тема. Лъжат. Истината е, че не са успели да си намерят работа, свързана с писане за нещо поне малко от малко по-интересно. Истината е, че са кандидатствали за работа и в „Таймс“, и в „Експрес“, и в „Мари-Клер“, и във „Вог“, и в „GQ?“ (Престижно списание за мъжка мода, хоби и начин на живот, нещо средно между „Вог“ и „Мари-Клер“, предназначено за заможни господа с изтънчени вкусове — Бел. прев.), и в „Лоудид“ (Английско популярно списание с факти и клюки за живота на богатите и прочутите — Бел. прев.), но са получавали все един и същ отговор: „Разкарай се.“
Така че започвали да кандидатстват в „Месечник на металурга“, „Газета на сиренарите“ и „Избор на инвестиционен план“. Там ги назначавали — като помощник-редактори, последна дупка на кавала, за жълти стотинки, но те били благодарни и на това. И оттам насетне продължават ли продължават да пишат за метала, за сиренето или за спестяванията, во веки веков — защото това е единственото, което знаят. Аз лично започнах в една рекламна многотиражка, наречена гръмко „Периодика на личните инвестиции“. Там научих как да преписвам прескомюникета, как да кимам многозначително по време на пресконференции и да задавам въпроси, които да звучат така, сякаш знам за какво говоря. След година и половина — ако щете вярвайте — един „ловец на мозъци“ ме привлече на работа в „Успешно спестяване“.
Аз, разбира се, все още не разбирам абсолютно нищо от финанси. Хората по автобусните спирки разбират от финанси повече от мен. Учениците разбират от финанси повече от мен. Върша я тази работа вече трета година и все още непрекъснато очаквам някой да ме излови, че нищо-нищичко не разбирам от финанси.
Същият следобед Филип, редакторът, за когото работя, извиква името ми и аз чак подскачам стреснато.
— Ребека! — казва той и ми дава знак да отида при него. — Би ли дошла за малко.
Гласът му изведнъж прозвучава по-ниско, почти съзаклятнически, усмихва ми се, сякаш се готви да ми съобщи нещо приятно.