Удари бутона на другия асансьор и върна пълнителя в автоматичния си пистолет. Страхливка. Ако беше поне малко смела, щеше още сега да се върне обратно в стаята и да арестува този мистериозен Джак, за да го разпита.
Още тръпки разтърсиха тялото ѝ, когато си припомни как бе взел оръжието ѝ. Беше достатъчно страшно как спокойно беше влязъл в спалнята без белезници, обявявайки, че Харви я е зарязал и не е повикал подкрепление. Но когато беше отнел оръжието ѝ… За момент си беше помислила, че животът ѝ ще бъде отнет. И ако това не беше достатъчно страшно, мислеше, че бе чула гласа му в главата си, въпреки че не можеше да си спомни точните думи.
Погледна надолу по коридора. Трябваше ли да се върне при него? Този мъж беше опасен. Обаятелен, но и много плашещ. Объркващ, неестествен. И невероятно красив.
Тя подскочи, когато звънецът обяви пристигането на асансьора. Бързо се вмъкна и натисна бутона за лобито. Страхливка. Бягаш.
Какво друго можеше да направи? Харви я беше оставил. Джак я беше обезоръжил толкова лесно. Щеше да го направи отново.
Прибра пистолета в кобура. Имаше усещането, че Джак е контролирал ситуацията през цялото време. Можеше да я убие, но вместо това изглеждаше засегнат от мисълта ѝ, че е способен на такова нещо.
Когато вратите на асансьора се отвориха, тя излезе и забеляза от лобито как парамедиците напускат хотела. Изтича през въртящата се врата и ги настигна, докато товареха носилката в линейката.
– Хей, момчета. Какво става?
Един от парамедиците я погледна с празен поглед.
– Здравейте, полицай. На повикване сме тази вечер.
– Били сте извикани тук, в хотел Плаза?
Парамедикът тресна задната врата на линейката.
– Никога не сме били в Плаза.
Ченето на Лара увисна. Не знаеха ли къде се намират?
Парамедикът се качи на шофьорското място.
– Лека вечер, полицай.
Тя си пое дълбоко въздух, а линейката потегли. Какво им беше направил Джак? Да не би да притежаваше някаква странна сила върху умовете на хората? Кожата ѝ настръхна. Почувства се сякаш хиляди очи са съсредоточени върху нея в тъмнината. Спокойно. Не полудяваш. За съжаление, знаеше перфектно колко крехък е човешкият ум.
Видя патрулната кола, паркирана до бордюра и изтича до нея.
Харви ѝ се намръщи, докато тя се качваше на пътническото място.
– Къде беше? Чакам от цяла вечност.
– Бях в хотела – Лара закопча колана си. – С теб.
Той изсумтя.
– Никога не съм бил в хотел с теб. Женен мъж съм.
– Нямах предвид…
– Ако това е някаква шега, то не е забавна – каза ѝ и запали, тръгвайки по Пето авеню.
– Харви, уважавам те силно, както и брака ти – и не съм никак привлечена към теб. – Не помниш ли, че от Плаза ни помолиха да проверим някакви гости, които са били много шумни?
– Охраната на хотела ще се оправи с това.
– Обикновено, да. Но когато някой е докладвал за предполагаем бой с мечове, ни се обадиха.
Той се засмя.
– Битка с мечове в хотелска стая? Май трябва да намалиш кофеина.
– Не помниш ли мъжа със секс играчките?
Харви я погледна несигурно.
– Ти си луда. Последното ни обаждане беше за пиянско сбиване на Таймс Скуеър.
Лара потръпна.
– Не съм луда – случи се!
Щом Харви и парамедиците не си спомняха, не означаваше, че не се е случило. Някак Джак беше изтрил спомените им. Що за човек можеше да прави това?
Поне не беше бърникал и в нейната глава, както при останалите. Или беше? Можеше ли да си спомня нещо, което не се е случило?
О, господи, не отново! Вече беше прекарала шест месеца от живота си объркана, неспособна да различава реалността от сънищата. След катастрофата реалността ѝ се струваше размита, а сънищата – реални.
Трябваше да знае. Налагаше се да се върне и да се изправи срещу Джак.
На две пресечки пред тях една кола се отклони по Пето авеню. Пресече две ленти и се плъзна опасно близо до едно жълто такси, преди да увеличи скоростта.
Очите на Харви бяха на автомобила.
– Как мислиш? Пиян шофьор?
– Или крадена кола – отвърна Лара и грабна радиото, за да позвъни на диспечер. – Трябва ми десет-четиринадесет – заяви тя и издиктува регистрационния номер, докато следваха автомобила.
Радиото изпращя.
– Десет-седемнайсет – обяви диспечерът, осведомявайки ги, че колата не е открадната.
– Прието – отговори Лара. – Изглежда е в нетрезво състояние.
– Да го спипаме – Харви влючи светлините и сирената.
Нервите на Лара се опънаха. Никога не можеше да бъдеш сигурен как ще реагират хората. Слава богу, шофьорът им съдейства и след двайсет минути вкарваха пияния мъж в участъка.