Лара приключваше с документацията от нощта по изгрев. Провери няколко пъти тази на Харви. Никакъв намек, че двамата са били в Плаза. Чудейки се какво да прави, тя почукваше бюрото си с химикалката си. Ако включеше инцидента от хотела в записките, началникът ѝ, О‘Брайън, щеше да попита защо не фигурира в тези на партньора ѝ. Никога нямаше да я повишат в детектив, ако започнеха да се съмняват в преценката и възприятията ѝ.
Стана и отиде до машината за вода, пиейки дълго време. Може би трябваше да посети невролог и да провери какви са възможностите за повторна поява на проблема ѝ.
Мамка му, не! Смачка картонената чаша в ръка и я метна в кошчето. Бе се борила прекалено усилено, за да превъзмогне травмата. Беше се случило преди цели шест години и го беше преживяла. Не си беше измислила това. Със сигурност можеше да си спомни всеки детайл за Джак. Всякакви подробности.
Гъста, черна коса, сресана нагоре, за да не пада върху широкото му чело. Краищата леко къдрави – там, където достигаха яката на ризата му. А черната копринена риза беше по него, очертавайки широките му рамене и твърдите като скала коремни мускули. Приличаше на всички красиви модели от списанията, които беше виждала.
И гласът му я бе заинтригувал. Мек и мелодичен, с италиански акцент, но също така твърд и учтив, сякаш беше учил британски английски. Двойният му акцент предполагаше сложен мъж. И запленяващ. Беше едновременно Джак и Джакомо. Беше я нарекъл bellisima.
Затвори очи и наум заброди по тялото му, започвайки от скъпите му италиански кожени обувки. Дълги крака. Тесен ханш. Стегната талия. Широки рамене с красива извивка към врата, в която искаше да зарови лице. Силна челюст с намек за тъмни мустаци, точно толкова, че да ѝ се иска да ги докосне. Изразителна уста. Беше използвала устните му като средство да предвижда реакциите му. Ще се повдигнат накриво, когато е развеселен. Ще се разтворят леко, когато е изненадан, след това ще ги стисне, ако е раздразнен.
А очите му… бяха топли, златистокафяви, излъчващи едновременно интелигентност и кураж. Беше следил всяко нейно движение с интензивност, граничеща с… глад.
– Хей, не заспивай права.
Лара рязко отвори очи, за да се намери пред началник О‘Брайън, който я изучаваше любопитно.
– Съжалявам. Беше дълга нощ.
– Отнема известно време да се нагодиш към гробарската смяна, но се справяш. Приключвай и се прибирай, Баучър.
– Да, капитане – отвърна тя и побърза да се върне на бюрото си и да приключи доклада, без да споменава инцидента в Плаза.
Но той се беше случил. Джак може и да изглеждаше като сън, но беше истински.
Обикновено преди да хване влака за апартамента си в Бруклин, Лара се преобличаше в цивилни дрехи. Искаше ѝ се да се слее с тълпата, без да я забелязват, след като цяла нощ се беше занимавала с пияници и вандали. Но тази сутрин взе метрото обратно до хотела, без да сваля униформата си.
– Искам информация за стая 1412 – каза на момчето на рецепцията.
– Един момент – отвърна младежът и започна да пише по клавиатурата. – Това е един от Едуардианските ни апартаменти. Искате ли да го запазите?
– Вече е зает. Искам да го проверя.
Той се намръщи към компютъра.
– Този апартамент е свободен в момента.
– Хм, може би са го освободили, но бяха тук снощи. Имаше шумно парти. Охраната на хотела се обади в полицията.
Младежът я погледна объркано.
– Не знам какво да ви кажа, полицай. Според данните стаята е била свободна тази нощ.
Лара преглътна шумно. Колко далеч беше стигнал Джак, за да заличи следите си?
– Тук ли е нощният управител. Бих искала да говоря с него. И с охраната на хотела.
Историята си остана същата. Нощният управител нямаше данни апартамент 1412 да е бил зает. Лара го помоли да провери дали няма стая, резервирана на името Джакомо, но и такива данни не се появиха.
Охраната беше дори по-зле. Обидиха се, когато заяви, че са се обаждали в полицията. Можели да се справят с проблемите в хотела сами. И нямало никакви необуздани купони през нощта.
Тя настоя да види стаята и накрая с нежелание ѝ дадоха ключ. На четиринадесетия етаж, Лара бавно отвори вратата и я бутна. Пое си въздух, очаквайки да усети мирис на уиски.
Нямаше такъв. Но пък се усещаше силна миризма на дезинфектант и почистващ препарат. Пристъпи в апартамента и погледна вляво, където мъжът бе лежал на килима в локва кръв. Нямаше го. Килимът беше чист.
Залута се из стаята, оглеждайки тапицерията и дивана. Нямаше петна. Погледът ѝ се вдигна към стената. Никакви кървави пръски. Приближи се. Или тя беше луда, или някой беше свършил невероятна работа с почистването.