Той беше казал, че ще изчисти.
Лара докосна стената. Изглеждаше толкова нова. Дали я беше пребоядисал? Колко жалко, че не можеше да повика екип криминалисти. Началник О‘Брайън нямаше да е доволен особено след като управата на хотела беше настояла, че стаята е била свободна.
Тя тръгна към спалнята. Сатенената завивка беше безупречно чиста. Как беше успял Джак? Надникна и в банята. Нямаше секс кукла. Прегледа плочките по пода и бялата мраморна тоалетка за някакви кървави петна. Двадесет и четири каратовите фасети блестяха. Кърпите бяха грижливо сгънати. Никой не би повярвал, че тази стая е била ползвана.
С големи крачки побърза да излезе от апартамента. Някак Джак беше изтрил спомените на целия хотелски персонал. Беше ли се сетил и за гостите?
Тя почука на съседната врата в коридора. Прозяващи се, с подпухнали очи, двойката, отседнала в апартамента, ѝ каза, че всичко е било тихо през нощта, след което затръшнаха вратата в лицето ѝ. Ако е било тихо, защо бяха толкова сънени?
Е, това беше лесно. Може би са били будни цяла нощ и са се любели. Лара въздъхна. Само защото тя беше на сухо, не значеше, че и другите хора са.
От апартамента най-близо до асансьорите излезе мъж в костюм, носещ куфарче.
– Господине? – изтича тя, за да го настигне.
– Да? – погледна я той предпазливо, както повечето хора гледаха към полицаите.
Сякаш бяха направили нещо лошо и се надяваха тя да не знае.
Тя му се усмихна дружелюбно, за да го предразположи.
– Исках да ви попитам за снощи. Случайно да сте чули нещо странно?
– Имате предвид проклетите гайди? Някакъв идиот свиреше на тях в три през нощта.
Сърцето на Лара подскочи до гърлото ѝ. Не беше луда! И Джак беше изпуснал някого.
– Да, точно. Помните ли нещо друго?
– Само, че не можех да спя. Накрая излязох и отидох в бара за няколко питиета.
И ето защо Джак го беше изпуснал.
– Благодаря.
– Е, просто се надявам да не оплескам презентацията си днес – измърмори той, когато продължи към асансьора.
Джак беше истински. Но как можеше да го открие? Погледна към местния вестник пред вратата.
– Господине? – извика тя след бизнесмена. – Имате ли нещо против, ако взема вестника ви?
– Не, заповядайте – отвърна той и се качи в асансьора.
Лара вдигна вестника и го отвори на секцията със сватбени обяви. Партито беше ергенско, с гайди и клеймори. Шансът младоженецът да е шотландец беше голям.
Днес беше събота и имаше доста изброени сватби. МакФерсън, Фъргюсън и МакФий. Три сватби с младоженец, чиято фамилия звучеше шотландска.
Тя пое дълбоко въздух. Щеше да се натресе на няколко сватби.
Лара се втурна по каменните стъпала толкова бързо колкото ѝ позволяваха червените сандали на висок ток. След три месеца патрулиране беше отвикнала да се гласи. Спря пред дървените врати и психически се подготви.
Можеше да го направи. Беше се натресла на сватбата на МакФерсън без никой да разбере. Но пък и там имаше много гости. Сватбата на Фъргюсън беше доста по-страшна. Само с петнайсет гости, беше усещала настоятелните, любопитни погледи. Беше се измъкнала колкото може по-бързо, оставяйки след себе си един от трите сватбени подаръка, които беше купила този следобед.
Намести корсажа на червената си рокля. Може би не трябваше да се облича в червено. Или пък да носи толкова дълбоко деколте. Просеше си внимание. Но тази сватба беше късна и започваше в девет вечерта, затова предположи, че ще бъде по-официална от онези, които беше посетила следобед. Червената рокля беше най-изисканата, която имаше. Единствената изискана рокля, която притежаваше. Излизайки от апартамента си, се беше заклела никога повече да не облича дълга официална рокля.
Беше жалко, че трябваше да мъкне голяма, груба чанта със себе си. Вътре бяха униформата и оръжието ѝ, понеже скоро трябваше да тръгва за работа. Смяната ѝ започваше в десет, но все пак щеше да успее да стигне навреме. Щеше да ѝ отнеме само няколко минути да види дали Джак е тук. Знаеше, че е истински, но щеше да е много по-лесно да си повярва, ако се увери лице в лице. И искаше да знае как е успял да премахне следите си в хотела. Той беше любопитна мистерия със способността си да контролира умове. Затова, разбираемо, като човек, който иска да става детектив, тя просто трябваше да го разследва. Фактът, че беше красив и невероятно секси, не беше от значение.
Да бе… не можеше да лъже себе си в църква.
Отвори тежката дървена врата и се вмъкна във вестибюла. Имаше редици от свещи с червено стъкло, осветяващи каменните стени с топла светлина. Тънките ѝ токчета се клатушкаха по неравния под, докато бързаше възможно най-тихо към кораба6 на църквата. Статуите на двама светци стояха отстрани на входа, мръщейки се към нея, задето се вмъква непоканена.