Поканените изглеждаха като една весела дружина. Тя застана полузакрита зад вратата, наблюдавайки как се смеят и си говорят. Краищата на църковните пейки бяха украсени с бели панделки и лилии. На олтара имаше друг букет. Тя огледа малката тълпа, търсейки Джак. Не го видя, но забеляза мъжа, който беше лежал на пода, покрит с кръв, предишната вечер. Колко странно. Сега изглеждаше напълно здрав.
– Мога ли да ви помогна?
Лара подскочи и се обърна към мъжа, който беше проговорил зад нея. Висок, червенокос шотландец.
– Здрасти.
– Ще започне скоро. Може ли да ви заведа до мястото ви?
– Разбира се – предположи, че е един от разпоредителите.
Определено беше шотландска сватба. Мъжът носеше карирана черно-бяла шотландска пола и черно сако. Червена пъпка на роза беше закачена за ревера му и дългата му коса беше вързана с тънка черна панделка.
Той я огледа любопитно със светлозелените си очи.
– Приятелка на булката ли сте?
Умът ѝ се изпразни, докато се опитваше да си спомни името на булката. Шерил? Не, това беше за сватбата на МакФерсън. Мамка му! Беше запомнила имената на младоженците. И това на тукашния младоженец ѝ беше изглеждало познато.
– Приятелка съм на Иън МакФий.
– Познаваш Иън? – повдигна вежди шотландецът.
– Разбира се. От доста отдавна. Аз… излизах с братовчед му.
– Ясно.
По дяволите, не се получи. Трябваше да разсее мъжа. Приглади косата си зад раменете, за да покаже бюста си и му се усмихна заслепително със заучена усмивка, за която майка ѝ беше дала цяло състояние.
– Не мисля, че се познаваме. Аз съм… Сузи.
– Радвам се да се запознаем. Аз съм Роби МакКей – той пое ръката ѝ. – Тъй като си приятелка на Иън, той би искал да те види още сега.
– О, не е нужно – опита се да дръпне ръката си, но Роби я стискаше силно. – Мога да изчакам и до след церемонията.
– Ела с мен – с тези думи той я дръпна през вестибюла.
Ох, мамка му.
– Не е ли време за началото на сватбата? Трябва да заемем местата си.
Той отвори вратата и внимателно я бутна в тъмна стая.
– Чакай тук – щракна ключа за лампата, преди да успее да види как дръпна голяма ѝ чанта.
– Не! – по дяволите, оръжието ѝ беше там. – Това ми трябва.
– Ще ти я върна – каза и понечи да затвори вратата.
– Чакай! Джак тук ли е?
– Джак? – попита Роби и остана на място.
– Да. Джакомо. Англоговорящите му приятели го наричат Джак. Трябва да говоря с него.
Без да си прави труда да отговори, Роби затвори вратата пред нея. Лекото щракване съмнително много прозвуча като ключ, обърнат в ключалката.
Мамка му! Лара огледа слабо осветената стая, в която се намираше. Предположи, че е склад. Редица от дървени столове с високи облегалки стояха до стената в нейно ляво. Етажерка с прашни стари книги с църковни песни вдясно. Стената срещу нея беше празна. Нямаше друга врата. Още по-добре. Не можеше да си тръгне без униформата и оръжието си.
По дяволите, по дяволите, по дяволите! Започна да обикаля малката стаичка. Как можеше да е толкова глупава? Шотландецът се беше придвижил адски бързо. Беше ѝ взел чантата, преди да успее да разбере какво се случва. Но все пак тя беше предположила, че крои нещо. Трябваше да направи нещо. Но какво? Да извади оръжие в църква, на сватба, на която се натресе?
Опита да отвори вратата, но както бе предположила – беше заключено. Колко дълго щяха да я държат тук? Ами ако закъснееше за работа? Ами ако не успееше да си вземе униформата и оръжието? Беше ужасно непохватно ченге.
От друга страна, ако Джак беше тук, тогава щеше да бъде ужасно добро ченге, задето беше успяла да го открие.
От другата страна на вратата се чуха мърморещи мъжки гласове. Тя отстъпи и си пое дълбоко въздух, успокоявайки дишането си.
Клик. Вратата се отвори със замах, а пред Лара се появиха Роби и… Джак.
Дъхът ѝ спря. Мили боже, беше дори по-красив, отколкото го помнеше. Елегантният му сив костюм изглеждаше сякаш е изработен по поръчка. Златистокафявите му очи се разшириха, докато я оглеждаше.
– Познаваш ли тази жена? – попита Роби.
– Si – отвърна Джак, без да сваля очи от нея.
– Щастливо копеле – каза Роби и бутна масивната ѝ чанта в ръцете на Джак, отдалечавайки се по коридора.
Джак продължи да я гледа по онзи начин, който Лара можеше да опише единствено като гладен. Голите ѝ ръце настръхнаха. О, да. Причината да го намери беше много повече от интелектуално любопитство.
– Bellissima – поклати глава той. – Mi dispiace. Аз…. Забравих как да говоря на английски за момент. Изглеждаш толкова…. bella7. Би накарала Мона Лиза да се разплаче от завист.