— Трябва да благодаря на всички ви хиляди пъти за този малък прием и голямото удоволствие, най-голямата чест, която ми оказахте! — започна най-сетне решително той. — Но се страхувам, че отдавна вече съм злоупотребил с вашето гостоприемство. Още повече, трябва и да извървя известно разстояние до моята странноприемница.
Хор от гласове посрещна тези думи. Те не искаха и да чуят за неговото заминаване. Решиха, че може да похапне нещо подкрепително преди това. Извадиха селски хляб от един шкаф, наденица, ръжен хляб и всички отново започнаха да разговарят и ядат. Направено бе още кафе, запалиха се нови пури и брат Майер извади цигулката си. Започна леко да я настройва.
— Горе винаги има легло, ако хер Харис желае да го приеме — каза един от тях.
— А сега е трудно да се намери изхода, защото всичките врати са заключени — засмя се високо друг.
— Нека приемаме нашите малки удоволствия такива, каквито са! — извика трети. — Брат Харис ще разбере колко оценяваме оказаната чест с това негово последно посещение.
Всички се смееха, сякаш вежливостта на техните думи беше само формална и прикриваше леко, съвсем леко, едно съвсем различно значение.
— А наближава и полунощ! — добави брат Калкман с очарователна усмивка, но с глас, който звучеше на англичанина като скърцането на железни панти.
Немският, на който те говореха, му се струваше все по-труден и по-труден за разбиране. Той забеляза, че го нарекоха „брат“, считайки го за един от своите.
И тогава внезапно, в Харис пробляснаха по-ясни възприятия. Тръпки го побиха, когато разбра, че те досега тълкуваха грубо всичко, което бяха казали. Бяха говорили за красотата на това място, неговата изолираност и отдалеченост от света, за това, че е особено подходящо за някои видове духовно развитие и богослужение. С тези думи те имаха предвид нещо съвсем различно. Техните духовни сили, тяхното желание за самота, тяхната страст към вероизповеданието не бяха онези сили, самота или богослужение, които той имаше предвид и разбираше. Той играеше роля в някакъв ужасен маскарад. Беше между хора, които прикриваха съществуването си с религия, с цел да преследват своите истински намерения, невидяни от хората.
Какво означаваше всичко това? Как бе сгрешил в такава двусмислена ситуация? Беше ли въобще сгрешил? Не беше ли подведен в нея? Мислите му ставаха страшно объркани и неговата самоувереност започваше да изчезва. „И защо — отново помисли той — всичките бяха толкова впечатлени от факта на неговото посещение в старото му училище? На какво в този обикновен акт се възхищаваха и учудваха толкова? Защо наблегнаха толкова силно на това, че е имал смелостта да дойде, толкова доброволно, без никакви условия, както се беше изразил с такова подигравателно преувеличаване един от тях?“
Сърцето му се сви в силен страх и той не намери отговор на нито един от тези въпроси. Едно нещо вече разбра съвсем ясно: тяхната цел беше да го задържат тук! Те не възнамеряваха да го пускат. И от този момент той разбра, че бяха злокобни, застрашителни, и което щеше да открие по-късно — опасни за него, опасни за живота му. Изречението, което беше употребил един от тях преди миг …„това негово ПОСЛЕДНО посещение“, застана с огнени букви пред погледа му.
Харис не беше човек на действието и през цялата си кариера не бе разбрал какво значеше човек да бъде в положение на истинска опасност. Не беше задължително да бъде страхливец, макар и да беше вероятно човек с неизпитани нерви. Най-накрая разбра, че беше наистина в неловко положение и имаше работа с хора, които имаха много сериозни намерения. За тях той можеше само да предполага. Мислите му наистина бяха твърде объркани за разумни разсъждения и той можеше само да следва сляпо най-силните инстинкти, които бушуваха в него. Не му мина през ум, че всичките братя биха могли да бъдат луди или, че самия той е могъл временно да загуби разсъдъка си и да страда от някаква страшна мания, фактически, нищо не му се беше случило, нищо, освен че искаше да избяга и то колкото се може по-бързо. Започна една огромна промяна в чувствата му и го сломи.
Както подобаваше и без да протестира повече, той изяде хляба си и изпи кафето си, разговаряйки междувременно съвсем естествено и дружелюбно. Когато един подходящ интервал от време беше изминал, той стана на крака и обяви още веднъж, че вече трябва да си върви. Говореше много спокойно, но и много решително. Никой, ако го чуваше, не можеше да се съмнява, че няма да изпълни това, което казваше. През това време се приближаваше към вратата.